Жестовете като събитие

Когато жестовете станат събитие

"Лиризъм"

Красен Кръстев в хореография на Манолис Ципос

снимка:Ани Колиер

фестивал "Етюди и приятели"

Свидетели сме, че представления и артистични акции може да се случват навсякъде, но разликата между театър/сцена и всяко едно друго място, което може да е перформативно е огромна. В първият случай се занимаваме с интерпетиране на текст; разделение на отговорностите между артист/зрител; представяне на другости (в повечето случаи текст, написан от други); докато във вторият случай трябва да говорим за лични позиции; да представяме нещо специфично в някакъв сигурен или поне личен контекст; да кондензираме информация, без да изискваме другите да са съгласни с нашите факти и тълкувания. И тук си задаваме въпроса: Каква е разликата между представление и перфомативност?

От името на кого говорим? Всички имаме версии за нещо, за различните случаи. Всичко има последствия, но кой продуцира последствията? Ако декларациите са продуцирани за да именуват нещата, това не е ли представяне, чрез реч или действие на тялото. Всички действаме при изказване. Ако някой обобщава какво някой е казал, той го прави от негова позиция, а не от името на всички. Говоренето има също някакво соматично измерение. И най-добре е да говорим от наше име. Не да обобщаваме. Силата, когато не се адресира е по-любопитна, отколкото да се говори изобщо. 

Обект на внимание може да е всичко, можем да активираме детайли, да се насочим към дребни на пръв поглед неща. Но не можем да наставляваме или да искаме всички да усещат и разбират по един единствен начин. Ето защо трябва да се обръща внимание на жестовете, които съпътстват думите. Те не трябва да припокриват езика, а да разкриват нови предложения. Трябва да направим събитие от тях, а не да ги използваме за обяснение. Жестовете и поведението на тялото говорят. Понякога те нямат много общо с казаното, извират от дълбините на натрупания опит и необяснимо ръкомахат. Ако успеем да ги направляваме, тогава неминуемо ще се отправим в едно контролирано поведение, което ще надмогва очевидното. И само един проницателен поглед може да долови същността на жеста. Това разбиране винаги ще е самостоятелно отношение, което ще съществува, докато усетим или измислим нови значения. Жестовете могат да бъдат събитие, а когато са повторени в друго време и в друга ситуация, може да означават различна позиция. Но те – жестовете, винаги ще са по-силни от думите.

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура" 

                                                                                                                         

Перформативност

"Методът на Г-жа Лидия" премиера 2019 в галерия Етюд

хореография Галина Борисова

изпълнение Лидия Стефанова

снимка Ани Колиер

Някои думи създават перформативност: „ Обещавам ви. Ще сложа тази картина на стената“. Думи, които създават нещо. Така започваме да мислим за действията, а не за самите думи. При такава позиция създаваме език на тялото, на жестовете, на думите. Всички ние структурираме живота си. Когато говорим, ние също действаме. Но ако приемем, че думите не са първите, тогава езикът на тялото, на представянето е основата. Ние притежаваме първо тялото, преди да проговорим. Така че говоренето е специална разновидност на човешкото поведение. Поведението е основно нещо за тялото.

Ако наблюдаваме внимателно, можем да открием специфичност при всеки отделен човек при неговите рутинни действия: например миенето на зъби, обуването на обувки, сядането на стол. Тези действия са сами по себе си ежедневни и ние не им обръщаме внимание. Просто ги правим. Но при изследването им и при по-внимателното наблюдение откриваме поведение, което си струва да изследваме; защо всеки път си мием зъбите с дясната ръка, или защо използваме повече левият крак при сядане, или защо си завързваме обувките по този или онзи начин.  Когато представим тези действия в галерия или някакво друго сценично пространство, те се превръщат от нещо обикновено в нещо повече. Въпроса е да дали ни се работи в такава посока, която предоставя ново отношение към обикновени рутинни действия. Някои могат да бъдат уплашени от такова микроскопично отношение към детайлите, но пък други, по-проникновени, определено се забавляват с това.

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура" 

                                                                                                                         

-->

Публиката не гледа просто една игра, тя винаги участва в нея

Публиката не гледа просто една игра, тя винаги участва в нея. Дори само чрез гледане, седене, присъствие, по-рядко чрез активни действия като съучастник, публиката винаги трябва да се третира като участник.  Очаквания? Хубаво е да ги имаме, но най-вече трябва да ги създаваме. Пасивното очакване не помага да придвижваме нещата напред. Когато отиваме да гледаме нещо от сферата на съвременните изпълнителски изкуства, по-скоро очакваме. В позиция сме да получаваме нови предложения, нови предизвикателства, омръзнало ни е да присъстваме на повторения и лоши интерпретации. Малцина обаче са готови за предизвикателства. Въпреки, че моето усещане е, че не трябва да се подценяват различните оценки, да се пренебрегват зрители, които изискват и имат позиция. При съпротива и съмнения обаче, последиците са разочарование. Демонстрира се поведение, което винаги е субективно. Може позицията да е акт на съпричастие, породена от неочакваното, оригиналното, но само когато сме в съгласие с видяното или направеното; при акт на отрицание (поради срещата ни с баналното), се проявява смела позиция, но такива примери са доста оскъдни. Повечето мълчат. Мога да приема две такива коренно противоположни позиции, но ме притеснява саботирането на възможността оригинално да получи повече видимост. И тук упрекът ми е към критика, експерта, продуцента. Гледаме отстрани и не участваме, но пасивността също е участие.Не сме помогнали. Как ли се чувства човек в такава позиция?

Всяка една идея може да се сложи на масата. Но не може да използваме или представяме каквото и да е, защото всичко може да ни се случи отново. И не трябва да се изненадваме, че хората имат чувство на износване. Хем се плашим от новото, хем не ни е комфортно със старото. Не можем да повтаряме до безкрай миналото и направеното преди нас. Трябва да се преместваме напред. Но как? Как се постига оригиналност, видимост, как се привлича публика, как се намират последователи? Тълпата очаква себеподобни, тя не толерира различните. И изолирани в малки групи, все повече ставаме враждебни един към друг. Но такава атмосфера на отрицание не може да издържи дълго, все пак трябва да се разговаря. Ако сме настроени позитивно - трябва да поздравим поне усилията на някой, който участва в процеси доколкото може и както може. Но пък гордостта, че ние сме по-така, по-кул, по-умни - пречи да поздравяваме, или да си признаем нашата пасивност като неуспех. Новото поколение не е настроено да е щедро. 

Кои чувстват неудовлетвореност? Със сигурност не тези, които действат. Те са си свършили работата и не са от мърморещите, които нищо не предприемат.  Докато самите ние участваме и се опитваме да придвижваме нещата напред, играта продължава. Очаквания, които са свързани с преброяването на  резултати и статистики, не спомагат за траен ефект при създаването на културен продукт. Времето е единственият свидетел. Не можем изневиделица да предполагаме бъдещи тенденции, да проявяваме постоянно досетливост, да изпъкваме внезапно. Знаменитости стават тези, които правят скандали и работата им определено се концентрира към умишлени провокации, свързани най-често със сексуалните и интимните им подробности. Who cares?. Мен лично такава арогантност ме отблъсква. 

Има обаче артисти, които тихо си работят, създават, не привличат внимание. Изисква се смелост да си копаеш в градинката, да стигнеш до някакво натрупване и чак тогава да се изкажеш, да оставиш времето да съди. Обаче всички нездрави амбиции подкопават нашите действия, или бездействие и всичкото това е притеснително.  Но това не значи, че не трябва да се опитва. По-добре да се провалим, отколкото нищо да не произвеждаме. Изборът е наш, трябва да сме отговорни и готови да понасяме всякакви критики и неразбиране към това, което правим. Да, имаме различия. Не се разбираме. Не се изслушваме. Участваме в лъжи. Толерантни днес, за да сме позитивни, отново се залъгваме. Просто не смеем да изразим ясни позиции. Трудно се критикува, особено когато не са поискали мнението ни. И така стигаме до мълчанието на мълчащите.

Да имаш имунитет е отговорност. Не се живее в изолации. Конкретните идеи помагат. Но днес е трудно да открием или произведем някакви проникновения, сред цялото това разнообразие и познание, завещано от предците ни. Това което се наблюдава (особено при изискванията на пазара или модата и бързината на случването) е  да се представят актуални политически и социални позиции (да сложиш банана с тиксо на стената и да си продадеш идеята за няколко хиляди) е изключителна спекулация, скучно и самоцелно повторение, съмнителна интерпретация на отдавна изчерпани идеи. Но по-безсмисленото е да не правиш нищо и само да критикуваш. Тук моят коментар също става излишен и може да бъде оспорван. Но пък  пасивността е по-лошото зло от това да се опитваш да произвеждаш и да си вървиш по пътя. Публиката също трябва да е отговорна и ако нещо не й харесва, то няма нужда да лицемерничи и присъства на културни прояви, които й носят неудовлетвореност, тя просто може да "изяде банана".

Да, изисква се кураж. Трябва ли да сме мърморещи и пасивни, когато светът ни предлага толкова неизследвани посоки и реалности? Упадъкът ни тормози. Недоволни сме. Как да се  радваме на добър живот? „Поне до вчера имахме добър живот“ - така казва болшинството. И се примирява със съдбата. Остава ни да се наслаждаваме на постиженията на цивилизацията. Отношението трябва да е благодарност. Всичко което имаме от литературата, музиката, изкуствата, науката е тук. Просто трябва да го потърсим. И да престанем да сме недоволни. Публиката не трябва да се възприема като масовка, тя трябва да се научи да е съпричастна и да има усещането, че е част от играта. Нека да не я подценяваме и пренебрегваме.

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура" 

                                                                                                                         

-->

За Уменията и интерпретациите на истината

 Умението да придобиваме нови знания и да се ориентираме какво се случва през последните 30-тина години в полето на сценичните изкуства, вече не може да се дължи на разграничаването или отричането (което се случваше и беше необходимост по време на пост-модернизма, случил се в Джъдсън Театър през 60-те на миналия век в Ню Йорк по отношение на танца), а по-скоро трябва да се определя от приликите, които може да се съдържат в различните идеи, посоки и интереси. Може би тук трябва да разглеждаме и различните връзки между различните посоки, понякога изключващи се едни други. Как третираме историята и направеното от другите? Какъв е нашият опит? Съгласни ли сме или не? Имаме ли други алтернативи? Все пак полезният опит остава. 

Свидетели сме на концепцията като абстракция, това което няма изображение и е само идея - да се реализира и да се „сложи“ на сцената. „Всъщност концепцията не може да бъде концепция без да се приложи на сцената“ – казва Младен Долар, словенски философ, теоретик и филмов критик. И това не значи, че трябва да се илюстрира или демонстрира, да се намират някакви външни прилики с идеята, но да се говори за самата концепция като такава. И според Младен някъде тук се срещат философията и театъра и си влияят взаимно.

През последните години сме свидетели, особено в сферата на съвременния танц на различни отношения с публиката: разположението на танцьорите и публиката; включването на публиката като активен участник; неглижирането й като такава (в по-редки случаи); навлизането в различни територии на комуникация - директна или индиректна, но всичкото това отново е, за да се постигне някакъв нов театрален ефект. Не можем да кажем, че това е нова измислица, тъй като такива подходи се коренят още в древната философия и театър, но необходимостта да се върнем в такива изначални предпочитания и оригиналности е продиктувана по-скоро от времето в което живеем, отколкото да е някаква естетична или външна необходимост. Когато второто доминира и принадлежи на някакви моди и тенденции, то винаги е фалшиво и копира някакви други оригинали.

Да разгледаме артистът зад завесата и артистът без завеси. В единият случай все още се претендира, че театрализирането е необходимо, за да се представи някаква идея, сюжет или тема; във вторият случай това не е необходимо, понеже се представят само някакви структурирани разбирания, идеи за проблем, често само усещания, които интересуват самият автор, и не е задължително да интересуват присъстващите. Пренебрегването нещо да се представи директно (свидетели сме на социален, документален и т.н. да го наречем Театър), което да провокира по абстрактен индиректен начин, на мен ми се струва по-ценното решение. Така избягваме отговорността другите да мислят като нас. Те могат само да се или да не се съгласят.

През последните години сме свидетели на фалшиви идеи, фалшиви лекции, фалшиви новини, а защо не и на фалшиви представления. Например – измисляме си обект на разглеждане, който не съществува или преразглеждаме тема, която не принадлежи на никого. Представете си тогава колко свобода има в тълкуването на обекта, и колко различни неангажирани с никакви академични теории теми и идеи можем да разглеждаме при такъв подход. Единствено тогава бихме били свободни да изказваме личните си предпочитания, но пък няма да можем да защитим тяхната автентичност, понеже не съотнасяме нищо към нещо, и в тези случаи имаме само един абстрактен подход, предизвикан от размишленията за нещо (което може и да не съществува).

Както казва Вирджиния Улф: „На думите не им е присъщо да са полезни, изразяват просто твърдение, но думите могат да живеят вечно, стига да са правилно употребявани.“ При театъра, философията, литературата - думите изпълняват описателна и обяснителна дейност (предмети, природа, хора, чувства, теории), но при Танца, когато тялото няма вокализация, провокираме визуални предложения. Но как да изкажем такива предложения без да повтаряме клишета и изтъркани хореографски фрази? Тенденциите от последните десетина години са отказване от танцуването, и въпреки силата на такива радикални решения - те не се приемат лесно от публиката, свикнала да гледа танц, който само танцува.

Може ли дублирането и повторението на правенето с чуваното да е потенциална възможност за изказ? Двойният подход би ли могъл да подсили ефекта на случването, или да го дестабилизира, съмнявайки се в точността? Всеки, който наблюдава и слуша преценява самостоятелно дали това е неговата истина. Та нали всички променяме мненията си, впечатляваме се погрешно, поправяме и отново опитваме. 

Галина Борисова

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура" 

                                                                                                                         

-->

Думите, които дразнят

Думите с изтъркана употреба

снимка:Виолета Апостолова/Лети

От поостарелите определения

Изявен – Какво подчертаваме с това изявление? Ясно ли описваме нещо, заявяваме ли някакво особено качество?  Предполагаме ли очебийни разлики? Или това е израз на някаква плаха решителност?

Уникален – Кое е толкова неповторимото, забележителното? Защо не сме по-конкретни? Какво е толкова изключително? Казваме ли въобще нещо, когато употребяваме определението уникален?

Изтъкнат –Какво прави някого или нещо да изпъкне? Какво подчертаваме? Всякакви обобщения са излишни, имайки предвид цялото това разнообразие от предпочитания и посоки. 

Кипяща енергия -  Може ли енергията да не е кипяща, или просто да е енергия. Има ли нужда от определение?

Звезден състав, знаменити имена – Такива заявления помагат още повече да се отдалечим и разграничим от такива определения, показващи ниското самочувствие на обсебени за величие. Всяка звезда има своето място във вселената. Всяка звезда свети различно. Ние сме хора. Не сме звезди.

Актуални тенденции – Хем актуални в настоящ момент, хем тенденции. Та нали всеки ден е различен, склонностите и стремленията се променят, можем ли да спрем развитието? Актуалното не се ли принизява ставайки тенденция?

Първа лястовичка  на българския танцов модернизъм – Това с поезията трябва много внимателно да се преосмисли.

Престижни театри -  По-добре да се каже авторитетни, ценни, уважавани.

В името на възвишеното -  На възвишеното не му пука дали е в чест на неговото име.

Огромен опит -  Опитът си е опит, няма значение дали е огромен.

Свръхсложен полифонизъм – Е щом е полифонизъм, може ли да не е сложен? За свръхсложното не ми се мисли.

Разтърсващо изпълнение -  Е колко да сме разтърсени?

Уеднаквяване на международната трупа -  Хем искаме да сме международни, разнообразни - хем да се уеднаквим.

Перспективен млад изпълнител с красива външност -  Ужас! Това вече е доста плашещо. И какво ако не сме млади? И ако нямаме красива външност? Обидно е някак си.

Действаща прима -  Примата винаги си е прима, даже и да е пенсионирана.

Колоритно – Е колко да впечатляваме, колко да сме цветисти?

Блестят с виртуозност – Колко по-просто е да се каже – виртуозен. Щом е такъв, то все някак си ще ни впечатли.

Перфектни природни данни – Нищо в природата не е перфектно. Защо да се стремим към нещо, което е невъзможно?

Висок професионализъм -  А има ли нисък професионализъм?

Благодарение на своята талантлива, амбициозна и всеотдайна ръководителка, балетът на….се счита за един от феномените в настоящият ни културен живот  - Добре де, ръководителите трябва да са талантливи, всеотдайни, но не само на тях се дължи успеха, трябва да има и добри изпълнители, които да осъществяват добрите идеи. За свръхестественото не ми се говори. Изключенията понякога може и да са патологични.

От новите думи

Поле в което да оперираме – Хем сравнение с точността на медицината – тоест наука, хем природа – тоест даденост.

Национална идентичност – Всякакви разделения ограничават.

Маргинализират културата – Някакъв отпечатък в културата, за това ли говорим? Или за нейният край?

Принадлежност към съвремието – Може ли да не принадлежим в съвремието?

В интернационална и интердисциплинарна среда – Някакво марксистко изказване ли е това?

 личен архив: Галина Борисова 

Креативен потенциал -  Потенциалът може ли да не е изобретателен и идеен?

Да се реформират, за да отговарят на съвременните реалности и процеси – Промяна и преобразования винаги са се случвали - и в миналото и в настоящето, а и ще продължават да се случват. Естествен процес е да се приспособяваме към новите промени, за да отстраняваме предишни грешки и недоразумения, но и за да сме адекватни. Но не виждам проблем, ако някой не се реформира, "за да отговаря на съвременните реалности и процеси". Колко пъти историята и реформаторите са грешали?

Да провежда политики – Това не звучи ли много агресивно?

Креативен диалог – Не може ли да се каже градивен, конструктивен, творчески?

Активни играчи на сцената -  Как може да си на сцената и да не си активен, даже и да си пиеш чаят спокойно.

Стартира – Не може ли да се каже: започва? Или говорим за съревнование? В изкуството това е най-малкото неудобно. Не сме на олимпиади и не търсим рекорди.

Да се въвеждат нови играчи в полето – Не може ли да се каже: Бихме се радвали, ако имаме нови лица в сферата на…

Захранват средата с разнообразни импулси – За масата на тялото и неговата скорост Нютон се е изказал точно. В изкуството можем да не бъдем толкова точни. А и импулсите трудно се улавят.

Локален и световен мащаб – Ние винаги принадлежим едновременно и към двете.

От смесенният език

Диаметрално противоположни  стилове и жанрови специфики - Противоположното влиза ли в жанрова специфика?

Спектакълът е своебразна разходка - Това с поезията наистина е прекалено! И как една разходка наподобява нещо?

Старание да приобщи - Е то всеки се старае, въпроса е кой може да приобщи.

Истински професионални умения, той не притежава - Професионализмът е опит, всеки човек има такъв. Неистински професионални умения не съм срещала.

Крупните личности в балетната история – Колко да са големи, колко да са значителни?

Триумфират по сцените – Ликуват и тържествуват сред лаври и почести?

п.с.Би трябвало да се замисляме при употребата на думите. Старият език не върши работа, но и новият отчайва. Може би има още много такива примери за думи, които сме възприели по подразбиране и не се замисляме, когато ги употребяваме ежедневно. Всеки има нещо, което го дразни, въпроса е до кога можем да търпим всичкото това клиширано говорене. И не е ли време да преосмислим досадните употреби? Вие имате ли такива определения, които ви дразнят? Замислете се за това!  

Галина Борисова 

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура" 

                                                                                                                         

Замлъкването и пълното изчезване-мълчанието на мълчащите

Мълчанието на мълчащите 

Галина Борисова

ONE DANCE WEEK 2014 "Антигона-това съм аз"

Като хореограф, който категорично си беше поставил за задача да „изобретява“ движения и хореографии, основаващи се не на танцови тренинги и техники на другите, а по-скоро занимаващи се с някакво интуитивно нафантазирано множество от комбинации, сложни за анализиране поради интуитивният им характер, си мисля, че постигнах  някакъв свой собствен почерк. Докато първите ми хореографии изискваха (според тогавашните разбирания) да се измислят комбинации от движения, свързани със специфична идея, посока, музика, през последните десетина години хореографиите ми все повече се проточват в някакво настояване на изчакване, повторения, провлаченост и покой. Опитвам се да ги приближа до литературата, драматургията, изобразителното изкуство, без да претендирам за литературност, драматургичност или каквото и да е "изобразяване". Тяхната автономност не би могла да разчита на самостоятелните жанрове, по-скоро това хореографиране мутира сред безкрайните възможности за форми и функции на изкуството.

Мисля, че всяко едно хореографско изследване, което не повтаря модели, тенденции и моди, трябва да се опитва да се занимава с „прости“ идеи, да изчерпва тяхното обмисляне или обезсмисляне, да реформулира или дори да е в несъгласие с направеното преди нас. Поддържайки такова отношение, бихме могли да разнищваме традиционната еволюция, като използваме трудностите при началните и крайни решения, създавайки безкрайни разновидности, който през последните две десетилетия наблюдаваме в развитието на танца. Танц, който не танцува, който говори, който е статичен. Струва ми се обаче, че има и още една възможност (неколцина колеги вече направиха това) - пълното изчезване на ролята на артиста/танцьор и неговата абсолютна липса в представления, които вече не наричаме представления, а проекти.

Раздвоени между литература и драматургия, между музика и звуци, между движението и неговото самотно съществуване, между костюм и голота, между сценография и празна сцена, между наративен сюжетен танц и невербалност, не е ли време да признаем, че отдавна границите между отделните изкуства, сегменти, елементи са саботирани и ние само успяваме да ги уловим, използвайки ги кой както може. Това което трябва да се разглежда в този дискурс от разнообразие, е да гледаме произведенията/проекти не като жанр, а като индивидуален феномен. 

Съвременният танц е отвъд жанра и може да се разглежда като раздвоеност между отделните изкуства. Той бавно се придвижва към собственото си „погребение“, изчезвайки не само като такъв, но и заличавайки преносителя на неговото проявление - танцьорът. Множеството разновидности в така наречената категория Танц - могат само да ни предоставят възможност да погледнем на танца като алтернатива на мълчанието, и то мълчание, което трудно може да се изкаже и обговори, което може само да ни обезпокои, но не и да ни огорчи. И поели неколцина отдавна пътя на замлъкването, можем само да обсъждаме мълчанието на мълчащите.

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура" 

                                                                                                                         

Провокирана от Питър Шейлдал

Peter Schjeldahl - американски критик, поет и преподавател

„Представката пост е сложена след модернизма, за да го подчертае още повече, тоест имаме уважение към миналото въпреки, че първите пост-модернисти се опитват да започнат на чисто.“

Бихме могли да си изясним кое и защо се е случило, познавайки историята, тъй като всяко едно ново нещо е реакция на предишното. И въпреки, че трудно сглобяваме различни структури и възможности, ние винаги консолидираме опита - той винаги е реакция на направеното преди нас. Винаги има някаква невидима връзка между старото и новото. Всяка форма на изкуството се еманципира и настоява за свобода. Но е трудно да накараме нещо да свърши и да може да принадлежи само на новото, което когато се случи,  няма да принадлежи на знанието. Винаги едно преживяване и опит си струват да бъдат преживени. Пост-модернизмът комуникира. Времето се променя.

„Дали арт музеите заместват черквите? Старата религия се опитва да е нова религия. Да валидираме нашият опит, това е и религията.“

Може ли да валидираме нещо, без да го повтаряме? Как направено преди нас ни провокира и дава кураж? Как искаме да ни вярват, ако не сме откровени? Новото винаги е подозрително. Ние трудно се отърваваме от наследството. Трябва да има причинност и решителност - за да изграждаме нови „религии“. Необходимостта да измислим нови поведения и познания за света е достатъчен импулс, за да можем да се опитваме да променяме историята. Практиката и теорията трябва да вървят ръка за ръка.  

„Теорията в изкуството, теоретичното изкуство – всичко това може да е доста перверзно. Репресирани спомени -  пълна глупост. Ние си спомняме незабравимите моменти, които не са били репресирани, а тържествуващи. И защо да илюстрираме нещо, на което нямаме отговор? В изкуството нищо не е реално, то е субективно. Може да си никой, но може да си много интересен.“

Ето защо представленията, които нямат чувство за ирония ме отчайват и даже тормозят. Предпочитам тези приключенски проекти, които нямат амбицията да ни отегчават с теории и послания, а само ни напомнят за такива, като понякога ги оспорват и саботират. Лесно разпознаваме депресивните състояния на някого чрез неговата работа, и той става подозрителен, че очевидно е изкривил света, вместо да тържествува живота. Не е необходимо да си някой, за да си интересен. 

„Всичко което е ново, ще ни афектира; това е едно автоматично отричане, и може да се преразгледа отново; първото впечатление не винаги е правилното.“

Защо да отричаме новото? Защо не се опитаме да го разберем и приемем като алтернатива? Не се живее само със спомени. Възпроизвеждането на възможност е по-привлекателно от отрицанието на всяко начинание.

„Опитвам се да пиша, за да разбера, че писането не е лека работа и да - уважавам средно пишещите.“

Опитваме се и понякога го правим. Писането ни изпълва с голяма доза удовлетворение от деня. Седнал си да анализираш самостоятелно, даже и да се провалиш, това е по-достойно, отколкото да седиш и да се оплакваш.

„Артистът е процес.“

Артистът е непрекъснато осъзнаване на действителността и опит да се трансформираме в нещо по-извисено от ежедневните образци.

„Това което е универсално - може да е и библия например.“

Трябва ли да се вярва на историческите факти, когато непрекъснато се натъкваме на нови разкрития и погрешни тълкувания. Свидетели сме на постоянно изникване на нови факти. Новото старо винаги е наподобяващо, прави същото, но с различно значение, репродуцира или показва същото съдържание в нова обвивка. 

„В изкуството всеки трябва да е дете, което трябва да има дисциплината на възрастния.“

Работа и  ежедневните усилия и практика може да ни помагат да напреднем, но те не трябва да ни правят по-малко любопитни и сигурни.

„Виждали ли сте щастлив артист?“

Да, понякога сме част от общото щастие, особено когато то е споделено. 

„Всички са щастливи, но един ден артистът идва и казва, че това не е така. А на другия ден разбира, че не е така.“ 

Всеки ден е доказателство, че може да бъде и още по-лошо. Но това не би трябвало да ни отчайва.

„Да си никой е болезнено. Но когато си никой, ще ти говорят откровено. И това е удоволствие.“ 

Веднъж дочух, че една моя хореография била много лоша. Не знаеха, че аз съм хореографирала това, за което говореха. Усмихнах се и не казах нищо. Така разбрах една истина, която не беше моята истина.

„Спонтанност. Физическото усещане е първо, после идва и интелектуалното.“

Тялото има по-верни усещания. Не можем да лъжем себе си.

„Какво е вкус?“

Това, което е около нас и в нас. 

„Свидетели сме на бързо, спонтанно и безотговорно живеене, което е същото в изкуството, същото в критиката, същото в политиката и всичко, което е загубило мускули да преследва.“ 

Ние живеем в свят изтъкан от недовършеност, но ако преследваме идеите си, един ден те може и да ни се получат. Може да се продуцира всичко. 

„Пет неща ни променят и пет неща променят света. Но кои са те?“

Да познаваме историята.

Да знаем повече.

Да знаем кои сме.

Да не се отчайваме, даже и да се провалим.

Да опитваме отново и отново. 

„Академиците пишат, понеже ще ги четат, аз пиша, въпреки, че не е задължително да ме четат.“   

Все едно - един ден всичко ще бъде забравено.

„Артистите трябва да оцеляват, и точно за това те са много ангажирани с политика, социални проблеми и други активистки движения.“  

Ако си мислите, че оцеляването е нещо лошо, то огледайте се наоколо. Тогава бихте могли да сте и по-оптимистични.

Галина Борисова във въображаем разговор с Питър Шейлдал

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура"