Думите и фактите ме изморяват.
Предпочитам визията и ефимерния танц.
Имам един малък личен проблем. Не помня дати, имена и доста бавно запомням думи. Фактите ме уморяват. Но мога да се концентрирам върху детайли. Точно затова ми се струва развих изострена чувствителност към наблюдението на случващото се в момента. А не на разказа. Усещането ми за хората и света се базира по-скоро на спомена от визията, медиумната интуиция, любовната симпания и личните предпочитания, отколкото на реалистична фактология. Така или иначе фактите винаги се тълкуват различно.
Започвам този увод, защото бих искала публиката да мисли първо за нас като хора, а после като артисти. Живота ми до този момент беше изпълнен със случайности, и нямаше много общо с предвидени или предизвикани събития. Рационалността никога не е била доминираща в личния ми или професионален път. Надявам се обаче, въпреки развитата интуиция и случайностите, които приветствам, все пак водя живот, който няма нищо общо със случайността.
Първите ми усещания за танц бяха, когато сама несъзнателно осъзнавах, че не можех да седя на едно място по- дълго от пет минути. Когато усещах, че започвам да се наблюдавам несъзнателно. Това създаваше усещания за друг свят, усещания които по- късно се опитвах да предавам чрез танц. Спомням си майка ми, която ми правеше забележка, че стоя и чакам автобуса “невъзпитано’. Според нея “възпитано” значеше каквото другите хора правеха. Това породи у мене несъзнателна съпротива и съмнения към еднаквото още в много ранна възраст. Крайния абсурд беше, когато ме караха в първи клас да пиша с дясната ръка. Оттогава пиша грозно и не следвам установения ред. Правя “концертни” изпълнения. Тази “съпротива” кьм установеното се породи от факти и случайности, които детството ми предложи като неизбежност.
По- късно усещането ми за танц “зацикли”, когато учех в балетното училище. Питах се защо уча тези стъпки, които няма никога да се науча да изпълнявам перфектно. Така открих колко специфично тяло имам. То не се справяше с усвояването на балетната техника. Това сигурно формира моята упоритост. Не бих се отказала от нищо започнато, поради наивната идея, че съм си пропиляла времето. Така приключих с балетната техника, и повече никога не се опитвах да стоя в “първа” позиция, замених я с «паралелна». Може би по-късно това оформи моя "неудобен- клатещ" се танц. Така нарекоха колеги от чужбина моя спектакъл: “A Never Ending Story”- панически танц.
Постепенно за последните 20 години моя „неудобен” танц се превърна и в танц -статика. Пример за това е последното ми соло “Хуанита Хилдегард Бо”. С него затвърдих относителната теория, че когато сме в статика, позволяваме да се случат някои неща, които единствено и само тогава осмислят смислите.
Спомням си в пубертетните ми години, един български хореограф ме нарече “еретичка”. Аз даже не знаех какво точно значи това. Но го запомних за винаги. Оттогава избягвам етикети и определения. Особено отправени към млади хора. Като преподавател се научих да харесвам и даже протежирам различността.
Живота след училище беше много интересен. Той стана моя университет. Първите ми усещания за танца са свързани и с допира към собственото ми тяло. Не си спомням като бебе или малко дете майка ми да ме е прегръщала често, но в годините когато тялото ми се пробуждаше и искаше успокоение чрез допир, тя вече не правеше това от чувство да не ме глези. Сигурно това е и първото ми пробуждане за човешки контакт. Усещането как движа тялото си и цялата тази чувствителност на кожата, а по –късно и на органите ми, ме караха да търся различни начини за изучаване на тялото, като разум и съзнание много категорично се изявяваха като естествени приоритети. Замисляли ли сте се, че когато скачате, органите ви не стоят на сьщото място, те сьщо подскачат с вас нагоре –надолу. Замисляли ли сте се, че трябва да препоткриваме и променяме навиците си от детството, и колко е трудно тялото да има неутрална позиция. Да се изчистим от всякакви характерности, особености, предпочитания. И как се тренира естественост?
Така поддавайки се на “естественото”, аз никога не се пристрастих към каквито и да е “удивителни” съвременни методи или педагогически предпочитания. Опитвах се да миксирам опита, да мутирам идеите и да експериментирам с тялото. За известно време предпочитах „неудобният” танц, въпреки че изучавах релиз техники. Непрекъснато опитвах различни идеи, изневерявах на вече направеното, тъй като детските ми усещания продължаваха да ми се натрапват. Не обичам масовките и клонирането на индивиди. Все още предпочитам женския танц. А почти всичките ми приятели за мъже. Осъзнах постепенно, че етикета “лош” ученик може да е нещо позитивно. „Лошите” в повечето случаи мислят индивидуално.
Ако веднъж човек започне да танцува, не може да спре никога. Невероятно красиво е просто да се танцува, както и да е. Интересува ме танца, който е свързан със създаването на атмосфера. Каквато и да е атмосфера и настроение. Това прави спектакъла вълнуващ. Академичното започна да ме отблъсква, може би в стремежа си за перфектност и подценяване на зрителя. Това разделяне на професионалисти и аматьори. Това разделяне на танц, театър, музика, опера, комерсиално, „високо” изкуство. Все етикети, остарели като покривките на баба ми. Колкото по стари, толкова по ценни. Биха казали някои. Аз също харесвам покривките на баба ми, но не харесвам миризмата на мухъл, ликетата и ръждата по тях.
През годините се забавлявах повече с непосредственост и практика и това обезсмисли обучението ми в цялостна програма на университет. Това доведе и до непрекъснатите до- обучения и кратки специализации, може би поради неоспоримия факт, че все нещо може да се случи. Разнообразието, сравненията и липсата на пристрастия станаха мои най - верни учители. Така никога не изневерих на танца.
Винаги съм се успокоявала, че съм голяма късметлийка. Правя точно това, което харесвам. Опитвам се да пиша как разбирам танца. Какво харесвам в танца. Кой танц ме отблъсква, и има ли такъв изобщо? Какво разбирам и влагам в думата танц. Колкото повече въпроси си задавам, толкова повече спомени ме навяват. Незнам защо се връщам към миналото в този момент. Обикновено се опитвам да предусещам бъдещето.
Предпочитам да говоря с примери. Това прави думите по- убедителни, а отговорите истински. Харесвам танца и движението, защото тe са безмълвен начин да кажем нещо, за което думите са недостатъчни или изглеждат глупави. Например: Сядам и кръстосвам крака. Изпъвам гръбнака и вдишвам дълбоко. Отпускам главата отмаляло назад и след дълга пауза бързо ставам и се запътвам в някаква посока. Всеки който наблюдава това, получава различни усещания. Ето тези усещания ме интересуват в танца. Ето този танц ме вълнува. Поне в този момент. Усещания. Но представите ни винаги са ограничени. Опитът не винаги е полезен. Тьлкуваме нещата различно, а думите са недостатъчни да изразят усещанията ни. Моментьт на „разбиране” един другиму обаче е винаги ясен когато настьпи тишина или някаква пауза. Вьпреки, че не можем ясно да го формулираме.
В танца харесвам случайността, импровизацията. Харесвам също как тялото се движи, защото съзнателно или несъзнателно мозъка направлява. Не харесвам танц, който е формален, позиционен, външен, нарцистичен. Няма танц, който да ме отблъсне. Може би само ако има някаква агресия в него. Не понасям силата. Тя няма нищо общо с мъдростта. Като малка наблюдавах как по време на боксови мачове мъжете на терена си разбиваха физиономиите и не разбирах защо това се наблюдава от хората с толкова голям интерес. Мислех си също, че филмите в които имаше война са измислица и че това може да се случи само във филм. Бих искала да разбера защо хората не ходят на танци вместо да ходят на война.
Танц за мене може да е падащо перо, затварянето на клепачите, треперенето на ръцете, стъпването напред, сядането на пода, облягането на лакът, отпускането на раменете. Не свързвам танца само с пируети или арабески (като при класическия танц), или ( свиването и протягането/ падането и възстановяването), като при модерния танц, или случването или неслучването при пост- модерния. Танцът за мене се случва тогава, когато не се усеща техниката, която е необходима за този танц. Без значение каква е тя. Когато говоря за танц, свързвам това с неизбежното, виталното, безгрижното, концентриращото, лекомисленото.
Спомням си когато за пръв път прочетох в едно списание, че жените –танцьори, работили с Марта Греъм са имали проблеми с яйчниците си от дългото правене на контракции в таза, се ядосах на Марта! Не исках да преподавам танц, който е фанатичен и преминава границите на удоволствието от движението и създава изменения във физиката на човек. Така едно интервю оформи в мене категорична посока как да се движа по нататък. Въпреки това бях толкова респектирана от Марта Греъм, че дълго време практикувах нейната техника. До момента, когато моите стави също се увредиха и това доведе до по- внимателно изучаване и практикуване на техники.
В средата на ‘80-те у нас още не беше "удобно" да се критикува свободно, не се възприемаше за възпитано изказвания или лични мнения, "некоординирани" с историческите факти (които бяха доста оскъдни и съмнителни) за хора, които бяха авторитети и имаха някаква роля в оформянето на местните тенденции. Нямаше откровен диалог между различните поколения. Все още седяхме със смирени глави и слушахме монолозите на преподавателите си. Дистанцията при различните поколения не допринасяше за положителен диалог. Радвам се, че вече това не е така. Респектьт няма мужда от монолози, той би трябвало да провокира компетентен диалог.
По късно през ’90-те тази дистанция между поколенията се изроди в отричането на каквото и когото и да е. Другата крайност. Аз също участвах в тези глупави тенденции. Но след толкова дълго мълчание на човек му се искаше да изрече и назове по свой начин разбиранията си. Сега се надявам се в намирането на баланс. Поне водене на цивилизовани дискусии. Не говоря да променяме себе си, говоря за диалог.
Танца не почва и няма да свърши с нас. Моето поколение не е от поколението на интернет, тъй като в детските ми години нямаше компютри, но е от поколението което ползва интернет в зрялата си възраст. С качването на толкова лична информация на текстове и видео в интернет пространството ми се струва отживяла идеята, че университетите и училищата са единственото място за образование. Разбира се те са място за срещи и опит, споделян с другите. Личното докосване до артисти и преподаватели е толкова важно, колкото и личното ни усамотено информиране. Какво е опита, ако не е споделен?
Харесвам танца, който като че ли е случаен, спонтанен. В това не влагам никакви технологични или експериментални идеи. Например танца на Мърс Кънингам е забавен до толкова, до колкото рационално е предначертан да е случаен, и да няма значение кое и какво следва. Тава не омоловажава танца на Марта Греъм, който преди Мърс е бил драматичен и сюжетен. Това не прави и нас отговорни за това, че някой преди нас е предпочел нещо друго.
Разместването на смислите и значенията в последно време ме забавлява. Кичът и аматьорското отношение също намирам за интересен факт. Робуването на традиции и отживяла практика може да бъде само за хора, обречени на наследствени отговорности. Харесвам пионерските идеи, но не и пионерските организации. Не смятам, че това което аз съм открила за себе си, е валидно и за другите като кредит. Само пре-осмислянето и ре- организирането довеждат до активност и лична отговорност.
Има три вида хора: едните следват традициите, другите се опитват да ги променят и третите -ограничен брой „типове” отхвърлят всичко предишно и започват на „чисто”. Струва ми се, че последният „вид” хора допринасят за нови открития и тенденции.
Ако с едно изречение трябва да опиша какъв е моя танц, то в момента ще кажа, че е танцът на възможността. За повече от 25 години съзнателна практика естествено се оформиха определени предпочитания, в които обичам да “мутирам”. Танца достигна технически „олимпийски” умения. Само сред малък кръг колеги се забелязва връщане към романтичната идея на свободния танц. „Измите” също отдавна не са на мода.
Харесвам танца от преди повече от 200 години. Танца на Фани Еслер и Мария Тальони, въпреки че никога не съм го виждала. Мога само да си го представям. Това не прави по -слаба увереността ми че го харесвам. Струва ми се толкова наивно симпатичен и откровен, без да се срамува от това си качество. Всъщност този танц много елегантно се разголва и издига във въздуха. Той е по - смел от днешния “шокиращ” танц на някои експериментиращи наивници.
Танца от последните години избягва всякакви емоции, сякаш бяга от директност, крие се някъде в артиста, и затова ми се струва интересен, трябва да се разкодира, открива, измисля. Казвам интересен, това не значи, че ми е любим! Във всеки период има изключения от тенденциите. И може би именно в тези артисти и работи има смисъл. Себе си слагам между “мутантите”. Тези, дето експериментират със себе си. Колкото и да се отегчавам, колкото и да се паля, колкото и да съм “във”или излизам от “форма”. Отново се чувствам като непослушен ученик. Но не изпитвам чувство за вина. Защо ли?
