снимка: Светослав Николов
премиера 17 септември - Антистатик фестивал To be continued... "Червената къща"
втора премиера на Sofia Dance Week - 11 октомври НДК зала 11
следващи представления: 29 октомври, 4 ноември 2013 - Център за култура и дебати "Червената къща" София
Аз като Мария Калас предизвиквам провокации както към
самата мене, така и към публиката която иска да преоткриe операта, драмата,
емоционалния танц и биографичните спектакли. Време беше и отдавнашно мое
желание да изследвам творчеството на изключителната оперна Дива Мария Калас.
Oсвен нейни арии, които са музикална партитура на спектакъла се чуват и
изключителни интервюта с Калас записвани през годините на нейната творческа
кариера.
«В ученическите години
изиграх разнообразни роли и участвах в представления на Софийската Национална
опера. Играла съм кралица, войници, плодове и зелечуци, даже дърво. Като се
замисля това е голям опит. Тогава и сега все още намирам всички тези
превъплащения за излишно натоварени с емоции и драматизъм, но въпреки това
преразглеждам този ми опит като възможност да интерпретирам някои исторически
шедьоври. Всички женски образи са провокирани от реални оперни героини, но
нямат никаква достоверност. По този начин освободих хореографията от излишна
натовареност със сложни драматични
либретa, като оставих само най-същественото. Надявам се.»
Интересуваха ме драматичните опери без никакви мелодраматични нюанси,
когато оперното пеене белканто е в своя възход. В анонса за спектакъла написах:
«Танц за безсмислието от превъзходство, слабостта на чувствата и силата на
съдбата. Оперната Дива Мария Калас доказва това». Мисля, че в това изречение се съдържа моят фокус,
който ме задвижваше да направя това соло.
Обикновено солата са доста лични проекти, когато цялото ни същество се е
компресирало и търси начин да изрази целия си опит: професионален и личeн. Да
се прави соло трябва малко да си луд. Аз имах щастието да направя този проект изключително
бързо (не считам месеците когато прослушвах всичко което имаше като записи с
Калас, филми, книги, записи), както и да имам щастието да работя с толкова отдаден
репетитор (моята учителка по балет Елисавета Маринова), която ме търпеше всеки
ден в продължение на месеци.
Не бих позволила да се критикува какво съм направила, поради простата
причина, че тази работа е абсолютно личен проект по скоро направен за себе си,
отколкото за публиката. Но ако обаче ще имам зрители и продуценти, които ще имат
интерес да представят солото пред различни аудитории и на различни сцени, то
нямам нищо против да споделя това преживяване в перформативна обстановка. Така
или иначе ние винаги играем роли.
Не лесна е задачата да назовеш спектакъл «Танцувам
Мария Калас». Трябва ли да си мислим, че съм се идентифицирала с Калас, или
използвам Калас само като пример, възможен за интерпретиране на различните
героини, които познаваме от оперната история. Мисля си, че хората които ме познават,
по-добре от мене ще си разяснят това. Аз нямам обяснение. Аз не илюстрирам нито
пък играя Виолета, Травиата, Сомнамбула, Лучия, аз се забавлявам с тези
състояния на изключителни героини рационално, като се опитвам да
анализирам едновременно с танцуването и понеже съм толкова въвлечена, даже
oбърквам либретата и музиката, като предлагам нови асоциации с нови
женски образи. Повечето от тях са аристократични, горди, смели, замечтани, с
изключение на арията на Травиата, където имам поведение на истерично закачлива
жена. Признавам си това ми е най-трудно, но и най-симпатично. Защото това е много
далече от представата ми за мене. Взимам само формата на някои познати
действащи лица, като я формализирам, а концентрацията с която правя всичко е за
да предизвиквам емоционалност у зрителите, без аз самата да съм емоционалнa.
Предишното ми соло «Хуанита Хилдегард Бо» беше също
един вид автобиографично, но там по-скоро бях обикновенната жена домакиня и изследвах
кича, който ни залива с дребните украшения и детайли. В онова соло се кичех с
фибички, развявах шалчета, веех ветрила, докато в «Танцувам Мария Калас» всичко е изчислено,
премерено, няма никакви ежедневни движения, никаква делничност. Всичко е
изключително или поне исках да привнеса изключителност: отрязването на косата,
изпадането от стола, хвърлянето на чаша, даже самото преобличане на дрехите и смяната
на перуките трябва да е изключително. Правя го с такова внимание,
като че ли от това зависи живота ми.
Винаги съм казвала, че лицето концентрира всичките
ни мисли, емоции, разсъдък, телесни желания и всичко това с някакви си хиляди
мускулчета, които при всяка промяна трепват и ни издават. Въпреки че при пост
модерният танц и днешните съвременни хореографии изпълнителите се опитват да са
реални и да са себе си (освен когато нарочно искаме да предизвикаме различна
другост) никога не съм успяла да видя абстрактно лице. Разбира ее някои имат
каменни изражения, други по-комични, трети по-уплашени, други смели и иронични,
четвърти – безразлични, струва ми се тука с това соло се опитвам единствено
тази територия да я оставя свободна и доколкото може да се каже, спонтанно да
композирам. Това е единственият възножен за мене начин да предизвикам емоционалност
както у самата мене, така и у наблюдаващите. Каквото и да ми се случи, каквото и
да предизвикам, всичкото това е разголената разпищолена крещяща истина. Всичко друго - всеки жест, всяка
стъпка, всяко движение бих искала да е като на живот и смърт.
Това е.
П.С. искам да спомена за сребърната и розова рокли,
които си купих от Америка за по 20
долара и без които нямаше солото да е толкова блестящо. Роклите си струват.
Моля заповядайте!
Текстът няма никакви претенции, освен че е изцяло
автентичен.
следващи спектакли: 29 октомври, 4 ноември - 20:00ч. Център за култура и дебати "Червената къща"
