Полезното познание и не-знанието - Meet the artist

Meet the artist – част от програмата на ГОРЕЩА стая

Представяме част от разговора с Галина Борисова, проведен през юни 2019г. в галерия Етюд

ГОРЕЩА - стая за професионална публика е инициирана и реализирана от STEAM ROOM - алтернативен хореографски център: Александар Георгиев, Жана Пенчева и Дарио Барето Дамас.

  
  

Цитат от книгата на Ханс-Георг Гадамер „ Истина и метод“

„Опитът е неизбежно противопоставяне на знанието и на вида обучение, което следва от общите теоретични и технически познания. Истината на опита винаги предполага ориентация към ново преживяване. Ето защо човек, за който казваме че е опитен,  той не е само опитен чрез опита си, но също е отворен и за ново преживяване. Изпълнението на неговото преживяване - съвършенството, което наричаме „опитност”, не се състои в това, че някой вече знае всичко и го знае по-добре от всички останали. Напротив, опитният човек се оказва, по съревнование, някой, който може да е радикално неподходящ; който, поради многото преживявания и опит, е имал и знанията, които е извлякъл от тях, и е особено добре подготвен да има нов опит и да се учи от него. Диалектиката на опита има своето правилно изпълнение и задоволство, тя не е определено знание, а се състои в откритостта за преживяването, което е станало възможно чрез самото преживяване.“

Интерпасивност в танца

Интерпасивност, т.е. да възлагаш на други дейности, които би трябвало да свършиш сам и които дори биха ти доставили удоволствие. Според австрийският професор по философия Робърт Пфалер тази интерпасивност се изразява и в т. нар. "симулиране" на дейност.

На въпросът за това какво прави танцът красив, често даваме бърз и повърхностен отговор и този въпрос е свързан с илюзията към чувствата на телесното удоволствие: танцът може  да се състои от квази-сексуална стимулация, удоволствие в съгласието на атрактивния модел на движение, или да се състои от радостта да се движим, когато се показва това, което сме инстинктивно способни да правим.

За да покажем тази несъстоятелност на такива отговори, трябва да си зададем и друг въпрос, още по-труден: Какво е толкова красиво, когато другите танцуват?

Така оставяйки танцът да съществува като удоволствие на другите, които гледат, правим танцът само да съществува поради собственото си удоволствието. Откъде идва това удоволствие? Това, че гледаме някой, който изпитва удоволствие от танцуването? Или просто щастието да гледаме другите да правят нещо? Така ставаме свидетели на някой, който може да е щастлив поради това, че оставя другите да танцуват и правят нещо, като той само ги наблюдава.

„Наричаме го танц, но оставяме другите да го правят“ И това можем да наречем интерпасивност. Интерпасивните са повече, отколкото си мислим че са. Интерпасивните гледат филми по телевизията или видео на компютъра си. Друга интерпасивност е да идем на екскурзия, но да не видим нищо. Правим фотографии, като оставяме камерата да го прави, после показваме снимките на приятелите си, но дали ние самите сме видели нещо? Или пък когато правим копия на книгите, които искаме да прочетем в библиотеките и после никога не ги прочитаме. Ние сме пасивни, когато имаме интерактивно действие. Но какво ще се случи, когато артистът не иска въобще да изследва?

Жижек анализира и ни представя такава ситуация и отговаря на въпроса, като казва: „Този комедиен смях и неговите собствени смешки и комични ситуации са пред очите на гледащите. Зрителят не се нуждае да се смее или разбира съдържанието, понеже иска да се забавлява.“

Но дали това ни помага, като правим неща и продължаваме да го правим. Това съдържа някакъв парадокс и доказва защо понякога имаме усещане за щастие, някаква завладяваща радост от техника и повторения, например повтарящата се музика на Стив Райх и неговата авангардна музика. Някой ден може би ще разберем защо ни харесва например извирането на минерална вода от гейзер. Или пък какво разбираме от сентенцията на Гертруд Щайн за розата:  „Розата е роза и е роза и е роза“. Всеки знае, че ако сме прекалено внимателни – сме толкова заети да внимаваме, че определено ще се спънем в нещо” казва Джени Холцер (американски концептуален артист, известна с нейната ЛЕД инсталация и текстовите светлинни прожекции, които са централни за практиката на Холцер)

Повторението на нещата и времетраенето на тавтологията ни кара да отделим повече време за вътрешно възприемане на нещата в цветове и очакване. Ние възприемаме символа на розата, не само самата роза. Повторението може да ни показва, че имаме малко неща, но това ни отравя още една посока за размисъл.

ПОЛЕЗНОТО ПОЗНАНИЕ И НЕ-ЗНАНИЕТО

Трябва да имаме обективна вътрешна представа, която да се създаде от повторението. Ритуалите и религиозните проповядвания говорят сами по себе си. Механичното манипулиране от знаци ни помага не да разберем значението по-добре, а да прогоним злите духове. Повторението на нещата също води до това да не се страхуваме. Когато допускаме нещо, което се случва пред очите ни, ние не се предпазваме от смъртта, но самото случване ни показва смъртта. Розата може същевременно да ни показва и че е жива. Розата живее. Уди Алън в неговите филми ни показва защо се страхува. Той може да каже нещо определено, или пък да ни занимава с моменти, когато се създава неудобно мълчание.

За разлика от митологичната форма на изкуството - например митът за Пигмалион, който се занимава със създаването на нещо красиво и в резултат на което трябва да се обърне внимание на определена форма на красотата, изкуството на Розата се занимава с отдалечаването от нещо и поради тази причина не се занимава с това, което е апотропеично/предпазно, а ни занимава с някаква по рода си пренебрежителна катастрофа, която се проявява под формата на защита. (от гр. Άποτρόπαιος - педпазващ от беди) апотропей е талисман, амулет; предмет, на който в древността са приписвали свойството да предпазва хора, жилища, животни, обори, ниви и др. от зли духове)

Казвам всичкото това, като през цялото време си мисля за танцът, на който социалните функции са основани на принципите за удоволствие и отвличане до забравата на самия себе си. Всъщност активностите на зрителите много често се основават на това да обичат футбол, джогинг, спортове, но самите те не ги упражняват - те само ги гледат на живо или по телевизията. Много често оставаме пасивни и неподвижни. Така се сблъскваме със силата на отсъствието на тренираното тяло. Само си представяме пасивно дали и ние можем да правим това което гледаме, или си представяме, че даже можем да го правим. Но да излезеш от комфорта на пасивността, се изискват усилия. Ние трябва да участваме в ритуалите. Поне да пеем в хора, ако няма да се потрудим да изпълняваме главната роля. И да не се разсейваме с удоволствия.

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура" 

                                                                                                                         

 

-->

Покана за Буто танц - Масаки Ивана

       

Една от първите срещи на софийскта публика и танцова гилдия с буто е тази с Масаки Ивана. Тук публикуваме краткия въвеждащ текст, който той предоставя на участниците в буто ателието си, което се провежда в София през вече по-скоро далечната 2000 г. 

Масаки Ивана е смятан за един от най-влиятелните буто изпълнители в съвременна Япония. Започва кариерата си през 1975 г. извън "буто генеалогията". Към 1982 г. има зад гърба си над 150 експериментални представления, в които стой прав, съвършено неподвижен и гол. 

Буто е форма на съвременен танц, чието начало е поставено в края на 50-те години на XX век от Тацуми Хиджиката. Това е съвременен танц в най-точния смисъл на думата, тъй като се адаптира спрямо нуждите и търсенето на времето. Буто навлиза в японската авангардна сцена, движено от изключителната мощ на няколко танцьори, първи и най-важен сред които е Хиджиката със своето „Анкоку буто“. През 1980-те години буто танцьорите развиват и разширяват дейността си не само в Япония, но и в Европа и Северна Америка, а всъщност и в целия свят.

Това, което е направило буто танца така значим, не е единствено противопоставянето на строги форми като традиционния и модерния танц, а изискването за философска обосновка, която категорично отхвърля всяка взета наготово „култура“. (Тук под „култура“ не се имат предвид само изпълнителските изкуства като танц, театър, пантомима, музика и пр., но и други изражения на културата като литературата.) Това отношение на противопоставяне на предписаната/“reday-made” култура е подкрепено от съзнателността на тялото, наречена „шинтай“, не като функционален обект, изискван от обществото, но като „никутай“ – тялото като жива и променяща се скулптура, оформяна от самия живот. „Никутай“ е тялото, което резонира с желанието за индивидуален живот, тяло, което обхваща единичната история и опит.

Изминават почти десет години от смъртта на Хиджиката. За буто е започнала нова ера, не само в Япония. Тя ражда танцьори, които пряко или косвено са повлияни от усъвършенствания буто метод на Тацуми Хиджиката, но и са развивали собствена дейност и подход. Ако за „Анкоку буто“ може да се каже, че има много точен метод и философия, предавани от майстор на чирак/ученик (навярно може да се нарече „наследено“ буто), аз разглеждам днешното буто като вид тенденция, която разчита не само на философското учение, завещано от Хиджиката, но и на търсенето и развиването на нови и разнообразни начини на изразяване.  

„Тенденцията“, за която говоря, включва извличането на чистия живот, който дреме в телата ни, и резултатът не е буто като жанр, а същностният елемент за всяко изразяване. В този смисъл, има голяма вероятност буто да е вездесъщо, не непременно съществуващо във всеки танц, който се нарича буто, но в някои други видове танц, които не носят буто етикета. Злощастен факт е, че някои танцьори погрешно са били прогонени от рамките на буто, защото не отговарят на изкуствени и на глед произволни критерии.

Тук трябва да спомена, че употребявам понятието за „чист живот“ не за да отбележа красота, здраве, еднородност и пр. По-скоро то бележи пълният спектър на живота – не само двуполюсните красиво-грозно, добро-зло, светло-тъмно и т.н. Доколкото „Анкоку буто“ е извън сферата на моята отговорност, няма какво да преподам относно буто метода. Аз специализирам в работа, която е динамична и изменчива: съсредоточена върху това как да се посочи и извлече самият живот от тялото. 

И какво правиш, щом няма какво да преподадеш? Може би е изненадващо, като казвам, че буто може би дреме и във вашето тяло. Моята работа е да открия начини за извеждане на това буто, на този живот. Трябва да подчертая, че буто може да спи във всекиго, но може и да не е постижимо за всеки.  Дали можете да танцувате буто, или не, зависи от това дали вашето тяло обхваща желанието, скръбта, удоволствието и интереса към живота, наред с житейския опит и спомени. Телесните навици също са вид памет.

В допълнение, доколкото буто е тип изразяване, трябва да можем да сме отговорни за поставянето му. Не се вълнувам от онези, които виждат буто като някакво екзотично зрелище на странно движение и чудновати жестове, и които го изучават с идеята да го усвоят посредством физическо усилие, тъй като буто е неописуем вид поведение, произведено от самото тяло, което няма нито име, нито форма. Да пренебрегваш това, което вече е в тялото, и да се занимаваш с някоя негова повърхност, е равносилно на експлоатиране на тялото като инструмент за изразяване. И това е много далеч от духа на буто.

Онези, които очаквам, са обикновените хора, онези, които могат да споделят удоволствието и болката на живота. Не очаквам нито буто фанатиците, гладни за буто като чудатост, нито отличниците танцови експерти, чиято чест виси на косъма на традиционната техника. 

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура" 

                                                                                                                         

Предпочитания за танц - блог платформа 2 част

През 2018/19 година в блог-платформата Лични предпочитания за танц бяха включени 11 преводни текста, публикувани от Mychoreography през 2012, няколко интервюта с български артисти и критически текстове на Галина Борисова, където се дискутираха различни идеи, концепти и движения от последните няколко години, свързани с танц. 

С втората част на блога, озаглавен Предпочитания за танц, ще продължим да публикуваме текстове за танц, театър и сценични изкуства, свързани с различни утвърдени тенденции от последните 100 и повече години, които се основат на една разнообразна танцово-театрална практика. Ще се концентрираме върху преводни статии, публикувани в различни специализирани списания за танц, откъси от книги и публикации, които обхващат различни периоди и се случват в различни точки на света. Ще говорим за мнения на изпълнители и зрители, ще представим откъси от Театралната антропология на Еуженио Барба, Буто танц  през погледа на Масаки Ивана, ще говорим за небуквалния танц, ще обсъждаме защо всички харесваме танца, но сме пасивни и все оставяме някой друг да го прави.

Галина Борисова ще захранва блог-платформата с авторски и преводни текстове за мотивациите, опита, за различните обучения и програми за танц. Успехът днес трябва ли да се измерва чрез статистики и точни проценти? Каква е ползата да работиш с приятели? Какво е да си щастлив, когато правиш другите щастливи? Танцът не е дивертисмент за разнообразие от скуката или просто една добавка за вечерния ни коктейл. Танцът променя!

снимка: фотокорпус, фестивал "Етюди и приятели" 4-то издание 2019

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура" 

                                                                                                                         

 

Какво произвеждаме? Каквото и да е?

11 част

 "Това е всичко" снимка Илиян Ружин

What does it produce? - Какво произвеждаме?

Някой прави нещо на сцената и публиката го гледа – така е в повечето случаи при конвенционалния театър, най-популярната форма която наблюдаваме от доста години. Има разбира се и други опции, но тази ситуация доминира продължително, и все още може за някои да е интересна. В този контекст са направени много проекти, но няма нито едно представление, което да е перфектно. След едно такова представление вече не е необходимо да се правят представления. Може би защото във всеки период от историята това работи различно; публиката идва да види представлението с различен контекст, те виждат това което виждат чрез различни перспективи и в различно време. Има проблематичен аспект, публиката знае контекста и отива да види представлението, а артистите знаят контекста, чрез който те създават представлението. Всичко е изградено на познаването на миналото, което създава очаквания или някаква форма на гледане на представлението, което дава възможност на аудиторията да знае какво да направи с всичко това. Ако представлението задоволява очакванията на аудиторията или се адресира към някакъв дискурс, който е категоричен (например представление което е за нещо), това е опит да се представи самото нещо,  но по този начин не ни се представя нищо ново, а става дума само за повторение на идентичност, която вече познаваме. Ако представлението не ни задоволи очакванията и не е нещо, което разбираме, не представяме нещо категоризирано или  пък представяме нещо ново, тогава аудиторията е разочарована, тя е изхвърлена и става незаинтересована към това, което представяме. Другият вариант е да задоволим публиката с някакъв скучен метод, за да произведем театър, някакви варианти на същото, да изненадаме, но не съвсем и лесно да го забравим. Ако продукцията иска наистина да създаде нещо ново, театърът става проблематичен, проблематично е и мястото, където създаваме театър. Но пък къде другаде сме свободни да произвеждаме такива нови идеи, ако не в театъра и изкуството?

 

 "Това е всичко" снимка Елиян Ружин

 

whatever - каквото и да е

Каквото и да е, е някакъв сленг, термин който значи „ каквото и да кажеш“ или „не ми пука какво казваш“. Терминът се използва за да отхвърли предишни изявления и да изрази безразличие и се възприема обикновено като невъзпитаност и непокорност. Например в Калифорния през 1980-те, много често чуваме момичета да казват: „ Не мисля, че това което казваш е от значение“, според сленг експерта Тони Торн, който пръв забелязва такова говорене.

Понякога е необходимо да се откажем от нещо по непредпазлив начин. Просто да го изоставим с някакво уморено пренебрежение, в зависимост от настроението. Това може да бъде огромно затваряне, водещо до депресия или огромно отваряне, водещо до неограничени възможности.

Това което можем да направим е това, което само можем да направим

Ето няколко примери, които може и да са ни полезни:

·       Дайте обратна връзка защо се случват по този начин дадени неща

·       Създайте си настроение за необходимост, усещане за незаменимост: „Без мен нещата няма да станат така както искам, или пък даже няма да са възможни“.

·       Помислете за капацитета на групата в положителен смисъл

·       Произведете изключителна специфичност

·       Заобиколете другите начини и не осъждайте когато някой направи нещо

·       Създайте аргументи, където всичко е ок, тъй като каквото и човек да прави, не може да бъде нещо, което не може да се направи и всяка друга група никога няма да направи точно същото

·       Натиснете нещата колкото е възможно и даже още малко повече

·       За да се почувствате напълно ненужни, „ Вместо мен някой друг може да е тук“, и това правило може да се приложи при всички положения, може да е даже и нещо друго, еднакво специфично и добро.

Работенето е повече от чистенето!

Огромни  благодарности на :

Alice Chauchat, Amande Apetrea, Anders Jacobson, Celine Condorelli, Elizabeth Ward, Emma Kim Hagdahl, Halla Olafsdottir, Helena Stenkvist, Iftah Gabbai, Juli Reinardz, Jens Strandberg, Kim Hiorthoy, Linnea Martinsson, Ludvig Daae, Marten Spangberg, Moriah Evans, Petra Sabisch, Rebecka Stillman, Stina Nyberg, Tea Tupajic, Tova Gerge, Tove Salmgren, Uri Turkenich, Zoe Poluch

Публикувани текстове от книгата THE COMING BOOGIE WOOGIE са преведени

от Галина Борисова

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура" 

                                                                                                                         

-->

Ива Свещарова в интервю с Галина Борисова

Бихте ли споделили защо още сте любопитни в произвеждането на представления, да споделите нещо конкретно, около което се занимавате в момента? Може да формулирате интереса си и желанието да работите в едно изречение?

Предизвикателството, през което се преминава по време на един артистичен работен процес е може би основен тласък, захранващ желанието ми да продължавам да се занимава с правене на представления. Всяка работа върху ново представление е навлизане в пространство, което няма очертани граници - то е безкрайно и неизвестно, плъзгаво и клатещо се. Нещо като ризоматична мрежа от възможни препратки и взаимоотношения.

 "Произведени за щастие"

снимка: Фото-корпус Мериан Николова

   „Някой прави нещо на сцената и публиката го гледа – така е в повечето случаи при конвенционалния театър, най-популярната форма която наблюдаваме от доста години. Има разбира се и други опции, но тази ситуация доминира продължително, и все още може за някои да е интересна. В този контекст са направени много представления и няма нито едно представление, което да е перфектно. След едно такова представление вече не е необходимо да се правят представления“. Вие обаче се интересувате по-скоро от проблематизирането на театъра (сценичните изкуства като цяло и ако не ги разделяме на жанрове, да го наречем просто театър)? Какво е отношението ви към проблематизирането на театъра и проблематизирането даже на пространството, където може да се случи театър? Имате ли някакви точно изяснени стратегии, или просто интуитивно правите това, което правите?

Имам няколко опита с представления, направени извън театрални пространства (плувен басейн, стара фабрика за брашно и изоставена гара). Препятствията и предизвикателствата, които предлагат такъв тип места, могат да подсилят и надградят, очаквано или неочаквано, драматургичната структура на материала, а естествената им среда да подсили визуалността - разбира се, има и още много допълващи фактори, но и отнемащи. Въз основа на този си опит и посоката, в която работя през последните години, предпочитам да ситуирам работата си в театрални пространства. Нямам задръжки, поне в момента, към класическата форма: сцена – зала, изпълнител-публика. Колкото по-използвана е, толкова по-предизвикателна е за мен. Познатата форма е все още неизчерпана. Мисля образно и често развивам сценичния материал от конкретни образи, което предполага също използването на сцената като отделено пространство, за да може да се изолира материала от други външни елементи, несвойствени за него. А относно проблематизирането – това си е естествен резултат. Всяка една идея, развита в сценичен продукт е резултат на лично отношение към нея.

 "Victory day"

 фотограф: Ани Колиер

 

     До каква степен когато работите, позволявате на изпълнителите да имат свобода, как вземате решения при колективната работа, работата ви е по-скоро свързана с метода на отпадане, или с метода на допускане? Или просто работите като пинк-понк хореографирането/композирането?

Предпочитам работен процес, който се уповава върху „структурирана свобода” с определени правила и стратегии на работа.  

 

"Shame box" 

фотограф: Ани Колиер

   

      До каква степен при работата ви е важен процеса? Днес сме свидетели на радикална разлика между процес и продукт? Или мислите за всеки един от тях като производствена единица?

Натискът върху артистите да създават представления в условия, ограничаващи потенциала на задълбочена работа - поради слабо финансиране, липса на пространства или естетически сблъсък, наложи преосмисляне на режима на работа върху едно представление, неговите практики и контекстуализирането му. Мисля, че този дебат е по-актуален в западно европейски контекст. В България все още сме на етап, в който се радваме, ако получим някакво финансиране за артистичен проект. И както знаем, финансирането на независими проекти е изключително ниско, което моментално поставя „процеса” в категория лукс. Все още се борим с най-основните неща като липса на пространства за репетиране. През последните две години съм свидетел на множество проекти, които са създадени или в момента се работят в абсолютна истеричност поради липса на зали за работа. Как се отразява на един процес, когато артистичния екип трябва да се мести постоянно от едно пространство в друго? Как се отразява на процеса, когато се работи в пространство, което няма нужните условия? А когато падат репетиции, защото няма къде да се репетира? А когато едно пространство е малко, друго по-голямо? А когато е мръсно и студено? А когато трябва да се плаща наем за зала, а проекта няма и една стотинка за такъв разход? Как се отразява тази нестабилност върху процеса и екипа на представлението? Как се отразява на финалния артистичен продукт? Въпроси, да, много въпроси... Да искаш да работиш в нормални условия не е каприз, а естествена необходимост. Не се възприемам за жаба, която трябва да кряка и подскача в блато. Процесът е важен за мен, но за съжаление, той изначало е саботиран в контекста, в който работим.

 

"Shame box"

фотограф: Ани Колиер

   

      Ние не работим изолирани  и нашата практика понякога е свързана с отношението ни към нещо, към някого. Имате ли нещо конкретно, което ви кара да се противопоставяте, или по-скоро не ви интересува историческото наследство и вие дори „арогантно“ сте готови да предлагате актуализирането на нови композиционни инструменти? Къде се поставяте в безкрайните възможности: като нарушители, или като съграждащи? До каква степен сте радикални? До къде искате да стигнете?

Не работя през желанието да съм радикална. Фокусът ми е винаги върху материала, който работя. Интересуваме какви са му дълбочините, каква е проблематиката му, какви са му параметрите. После преминавам към етап, в който се опитвам да дестабилизирам очертанията му, за да насложа моето виждане и моите очертания.

 

"Shame box" Ива Свещарова и Вили Прагер

фотограф: Ани Колиер

       Нямаме синоним на съставната част мета. Нейното значение е зад, през, след или извън нещо. Кое от всичките представки ви е най-симпатично и защо?

              Извън нещо –то, защото е извън мислимото.

"Perfectly pink" Ива Свещарова и Виолета Витанова

снимка: Орлин Огнянов

  

    „Не бихме искали да мислим метафората като репрезентация, а по-скоро като комуникация между две несъвместими системи. Метафората е буквално случването на нещо, което не може да бъде обяснено или разбрано, освен чрез самата метафора. Предполага се, че метафората представлява и двете страни, но не може да бъде разбрана и от двете, колкото са несъвместима и различни и двете страни“. Бихте ли споделили вие как се съотнасяте към метафората? Смятате ли, че я използвате във вашите работи или се стремите да се изразяване по-директно и документално (ако можем да се изразим така)? „Метафората се намира между и е съвместима с две несъвместими системи“, ако сте съгласни с такова твърдение, може ли да споделите повече за вашето отношение към метафората?

Конкретен интерес в работата ми е метафората за тялото. Каква е преносната употреба за тялото, аналогиите, сравненията и образното му пресъздаване.

 

"Perfectly pink" Ива Свещарова и Виолета Витанова

снимка: Орлин Огнянов

  

      Какво е положението ви към мулти възможностите? Ако мислим чрез противоположности и опозиции, вие на какво се противопоставяте? Ако предположим, че мулти възможностите се противопоставят даже и на самите себе си, кое е това нещо, с което бихте се занимавали за по-дълго време? (може да е тема, личност и т.н.)

Съвремието ни е белязано под думата „мулти” – в политически, икономически, артистичен и дори в личен план. Живеем във време, в което пикът на многобройния избор е в своя апогей. Това е блазнещо, но и плъзгаво. Важно ми е да следвам определена посока в професионален план и всяка допълнителна възможност за надграждане или преосмисляне на работата ми, бих го определила като ценно, а и дори необходими. Да се занимаваш продължително време с едно нещо е свързано с постоянно стимулиране на любопитството. Притъпяването му - би било пагубно, поне за мен.

 

"Perfectly pink" Ива Свещарова и Виолета Витанова

снимка: Орлин Огнянов

 

        Бихте ли изброили няколко артисти, които следите с интерес и на които симпатизирате?

Определено са много, затова ще споделя артисти, които по някакъв начин са имали въздействие или са представлявали интерес на проучване, свързано с предпоследното ми представлението „Съвършено розово” –  Анне Имхоф, Давид Лашапел, Хелмут Нютън.

 

 "Произведени за щастие"

снимка: Фото-корпус Мериан Николова

 

      Ако трябва да изберете къде да отидете в един определен ден, и ви се предлага избор от концерт, танц, театър, опера, на какво бихте отишли?

Избирам събитието спрямо настроението ми, когато имам възможност да избирам.

 

    Кой е вашият следващ проект, върху който работите, бихте ли споделили нещо повече за него?

В момента работя върху дуализма мекота-твърдост. Проектът е колективна работа между мен и немската артистка Роза Берман. Основен акцент е изследването на мекотата като качество, което е силно символично, и разбирането на мекотата като женска характеристика.

 

  "Victory day" 

Ива Свещарова, Вили Прагер и Галина Борисова 

снимка: Ани Колиер

 

     Какви са предимствата да се работи в България?

Ограничеността на възможности което те прави, понякога, неочаквано изобретателен, минималистичен в сценичния си изказ и гъвкав при вземане на решения. Иронично е, но това е реалността!

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура" 

                                                                                                                         

-->