Думите, които дразнят

Думите с изтъркана употреба

снимка:Виолета Апостолова/Лети

От поостарелите определения

Изявен – Какво подчертаваме с това изявление? Ясно ли описваме нещо, заявяваме ли някакво особено качество?  Предполагаме ли очебийни разлики? Или това е израз на някаква плаха решителност?

Уникален – Кое е толкова неповторимото, забележителното? Защо не сме по-конкретни? Какво е толкова изключително? Казваме ли въобще нещо, когато употребяваме определението уникален?

Изтъкнат –Какво прави някого или нещо да изпъкне? Какво подчертаваме? Всякакви обобщения са излишни, имайки предвид цялото това разнообразие от предпочитания и посоки. 

Кипяща енергия -  Може ли енергията да не е кипяща, или просто да е енергия. Има ли нужда от определение?

Звезден състав, знаменити имена – Такива заявления помагат още повече да се отдалечим и разграничим от такива определения, показващи ниското самочувствие на обсебени за величие. Всяка звезда има своето място във вселената. Всяка звезда свети различно. Ние сме хора. Не сме звезди.

Актуални тенденции – Хем актуални в настоящ момент, хем тенденции. Та нали всеки ден е различен, склонностите и стремленията се променят, можем ли да спрем развитието? Актуалното не се ли принизява ставайки тенденция?

Първа лястовичка  на българския танцов модернизъм – Това с поезията трябва много внимателно да се преосмисли.

Престижни театри -  По-добре да се каже авторитетни, ценни, уважавани.

В името на възвишеното -  На възвишеното не му пука дали е в чест на неговото име.

Огромен опит -  Опитът си е опит, няма значение дали е огромен.

Свръхсложен полифонизъм – Е щом е полифонизъм, може ли да не е сложен? За свръхсложното не ми се мисли.

Разтърсващо изпълнение -  Е колко да сме разтърсени?

Уеднаквяване на международната трупа -  Хем искаме да сме международни, разнообразни - хем да се уеднаквим.

Перспективен млад изпълнител с красива външност -  Ужас! Това вече е доста плашещо. И какво ако не сме млади? И ако нямаме красива външност? Обидно е някак си.

Действаща прима -  Примата винаги си е прима, даже и да е пенсионирана.

Колоритно – Е колко да впечатляваме, колко да сме цветисти?

Блестят с виртуозност – Колко по-просто е да се каже – виртуозен. Щом е такъв, то все някак си ще ни впечатли.

Перфектни природни данни – Нищо в природата не е перфектно. Защо да се стремим към нещо, което е невъзможно?

Висок професионализъм -  А има ли нисък професионализъм?

Благодарение на своята талантлива, амбициозна и всеотдайна ръководителка, балетът на….се счита за един от феномените в настоящият ни културен живот  - Добре де, ръководителите трябва да са талантливи, всеотдайни, но не само на тях се дължи успеха, трябва да има и добри изпълнители, които да осъществяват добрите идеи. За свръхестественото не ми се говори. Изключенията понякога може и да са патологични.

От новите думи

Поле в което да оперираме – Хем сравнение с точността на медицината – тоест наука, хем природа – тоест даденост.

Национална идентичност – Всякакви разделения ограничават.

Маргинализират културата – Някакъв отпечатък в културата, за това ли говорим? Или за нейният край?

Принадлежност към съвремието – Може ли да не принадлежим в съвремието?

В интернационална и интердисциплинарна среда – Някакво марксистко изказване ли е това?

 личен архив: Галина Борисова 

Креативен потенциал -  Потенциалът може ли да не е изобретателен и идеен?

Да се реформират, за да отговарят на съвременните реалности и процеси – Промяна и преобразования винаги са се случвали - и в миналото и в настоящето, а и ще продължават да се случват. Естествен процес е да се приспособяваме към новите промени, за да отстраняваме предишни грешки и недоразумения, но и за да сме адекватни. Но не виждам проблем, ако някой не се реформира, "за да отговаря на съвременните реалности и процеси". Колко пъти историята и реформаторите са грешали?

Да провежда политики – Това не звучи ли много агресивно?

Креативен диалог – Не може ли да се каже градивен, конструктивен, творчески?

Активни играчи на сцената -  Как може да си на сцената и да не си активен, даже и да си пиеш чаят спокойно.

Стартира – Не може ли да се каже: започва? Или говорим за съревнование? В изкуството това е най-малкото неудобно. Не сме на олимпиади и не търсим рекорди.

Да се въвеждат нови играчи в полето – Не може ли да се каже: Бихме се радвали, ако имаме нови лица в сферата на…

Захранват средата с разнообразни импулси – За масата на тялото и неговата скорост Нютон се е изказал точно. В изкуството можем да не бъдем толкова точни. А и импулсите трудно се улавят.

Локален и световен мащаб – Ние винаги принадлежим едновременно и към двете.

От смесенният език

Диаметрално противоположни  стилове и жанрови специфики - Противоположното влиза ли в жанрова специфика?

Спектакълът е своебразна разходка - Това с поезията наистина е прекалено! И как една разходка наподобява нещо?

Старание да приобщи - Е то всеки се старае, въпроса е кой може да приобщи.

Истински професионални умения, той не притежава - Професионализмът е опит, всеки човек има такъв. Неистински професионални умения не съм срещала.

Крупните личности в балетната история – Колко да са големи, колко да са значителни?

Триумфират по сцените – Ликуват и тържествуват сред лаври и почести?

п.с.Би трябвало да се замисляме при употребата на думите. Старият език не върши работа, но и новият отчайва. Може би има още много такива примери за думи, които сме възприели по подразбиране и не се замисляме, когато ги употребяваме ежедневно. Всеки има нещо, което го дразни, въпроса е до кога можем да търпим всичкото това клиширано говорене. И не е ли време да преосмислим досадните употреби? Вие имате ли такива определения, които ви дразнят? Замислете се за това!  

Галина Борисова 

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура" 

                                                                                                                         

Замлъкването и пълното изчезване-мълчанието на мълчащите

Мълчанието на мълчащите 

Галина Борисова

ONE DANCE WEEK 2014 "Антигона-това съм аз"

Като хореограф, който категорично си беше поставил за задача да „изобретява“ движения и хореографии, основаващи се не на танцови тренинги и техники на другите, а по-скоро занимаващи се с някакво интуитивно нафантазирано множество от комбинации, сложни за анализиране поради интуитивният им характер, си мисля, че постигнах  някакъв свой собствен почерк. Докато първите ми хореографии изискваха (според тогавашните разбирания) да се измислят комбинации от движения, свързани със специфична идея, посока, музика, през последните десетина години хореографиите ми все повече се проточват в някакво настояване на изчакване, повторения, провлаченост и покой. Опитвам се да ги приближа до литературата, драматургията, изобразителното изкуство, без да претендирам за литературност, драматургичност или каквото и да е "изобразяване". Тяхната автономност не би могла да разчита на самостоятелните жанрове, по-скоро това хореографиране мутира сред безкрайните възможности за форми и функции на изкуството.

Мисля, че всяко едно хореографско изследване, което не повтаря модели, тенденции и моди, трябва да се опитва да се занимава с „прости“ идеи, да изчерпва тяхното обмисляне или обезсмисляне, да реформулира или дори да е в несъгласие с направеното преди нас. Поддържайки такова отношение, бихме могли да разнищваме традиционната еволюция, като използваме трудностите при началните и крайни решения, създавайки безкрайни разновидности, който през последните две десетилетия наблюдаваме в развитието на танца. Танц, който не танцува, който говори, който е статичен. Струва ми се обаче, че има и още една възможност (неколцина колеги вече направиха това) - пълното изчезване на ролята на артиста/танцьор и неговата абсолютна липса в представления, които вече не наричаме представления, а проекти.

Раздвоени между литература и драматургия, между музика и звуци, между движението и неговото самотно съществуване, между костюм и голота, между сценография и празна сцена, между наративен сюжетен танц и невербалност, не е ли време да признаем, че отдавна границите между отделните изкуства, сегменти, елементи са саботирани и ние само успяваме да ги уловим, използвайки ги кой както може. Това което трябва да се разглежда в този дискурс от разнообразие, е да гледаме произведенията/проекти не като жанр, а като индивидуален феномен. 

Съвременният танц е отвъд жанра и може да се разглежда като раздвоеност между отделните изкуства. Той бавно се придвижва към собственото си „погребение“, изчезвайки не само като такъв, но и заличавайки преносителя на неговото проявление - танцьорът. Множеството разновидности в така наречената категория Танц - могат само да ни предоставят възможност да погледнем на танца като алтернатива на мълчанието, и то мълчание, което трудно може да се изкаже и обговори, което може само да ни обезпокои, но не и да ни огорчи. И поели неколцина отдавна пътя на замлъкването, можем само да обсъждаме мълчанието на мълчащите.

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура" 

                                                                                                                         

Провокирана от Питър Шейлдал

Peter Schjeldahl - американски критик, поет и преподавател

„Представката пост е сложена след модернизма, за да го подчертае още повече, тоест имаме уважение към миналото въпреки, че първите пост-модернисти се опитват да започнат на чисто.“

Бихме могли да си изясним кое и защо се е случило, познавайки историята, тъй като всяко едно ново нещо е реакция на предишното. И въпреки, че трудно сглобяваме различни структури и възможности, ние винаги консолидираме опита - той винаги е реакция на направеното преди нас. Винаги има някаква невидима връзка между старото и новото. Всяка форма на изкуството се еманципира и настоява за свобода. Но е трудно да накараме нещо да свърши и да може да принадлежи само на новото, което когато се случи,  няма да принадлежи на знанието. Винаги едно преживяване и опит си струват да бъдат преживени. Пост-модернизмът комуникира. Времето се променя.

„Дали арт музеите заместват черквите? Старата религия се опитва да е нова религия. Да валидираме нашият опит, това е и религията.“

Може ли да валидираме нещо, без да го повтаряме? Как направено преди нас ни провокира и дава кураж? Как искаме да ни вярват, ако не сме откровени? Новото винаги е подозрително. Ние трудно се отърваваме от наследството. Трябва да има причинност и решителност - за да изграждаме нови „религии“. Необходимостта да измислим нови поведения и познания за света е достатъчен импулс, за да можем да се опитваме да променяме историята. Практиката и теорията трябва да вървят ръка за ръка.  

„Теорията в изкуството, теоретичното изкуство – всичко това може да е доста перверзно. Репресирани спомени -  пълна глупост. Ние си спомняме незабравимите моменти, които не са били репресирани, а тържествуващи. И защо да илюстрираме нещо, на което нямаме отговор? В изкуството нищо не е реално, то е субективно. Може да си никой, но може да си много интересен.“

Ето защо представленията, които нямат чувство за ирония ме отчайват и даже тормозят. Предпочитам тези приключенски проекти, които нямат амбицията да ни отегчават с теории и послания, а само ни напомнят за такива, като понякога ги оспорват и саботират. Лесно разпознаваме депресивните състояния на някого чрез неговата работа, и той става подозрителен, че очевидно е изкривил света, вместо да тържествува живота. Не е необходимо да си някой, за да си интересен. 

„Всичко което е ново, ще ни афектира; това е едно автоматично отричане, и може да се преразгледа отново; първото впечатление не винаги е правилното.“

Защо да отричаме новото? Защо не се опитаме да го разберем и приемем като алтернатива? Не се живее само със спомени. Възпроизвеждането на възможност е по-привлекателно от отрицанието на всяко начинание.

„Опитвам се да пиша, за да разбера, че писането не е лека работа и да - уважавам средно пишещите.“

Опитваме се и понякога го правим. Писането ни изпълва с голяма доза удовлетворение от деня. Седнал си да анализираш самостоятелно, даже и да се провалиш, това е по-достойно, отколкото да седиш и да се оплакваш.

„Артистът е процес.“

Артистът е непрекъснато осъзнаване на действителността и опит да се трансформираме в нещо по-извисено от ежедневните образци.

„Това което е универсално - може да е и библия например.“

Трябва ли да се вярва на историческите факти, когато непрекъснато се натъкваме на нови разкрития и погрешни тълкувания. Свидетели сме на постоянно изникване на нови факти. Новото старо винаги е наподобяващо, прави същото, но с различно значение, репродуцира или показва същото съдържание в нова обвивка. 

„В изкуството всеки трябва да е дете, което трябва да има дисциплината на възрастния.“

Работа и  ежедневните усилия и практика може да ни помагат да напреднем, но те не трябва да ни правят по-малко любопитни и сигурни.

„Виждали ли сте щастлив артист?“

Да, понякога сме част от общото щастие, особено когато то е споделено. 

„Всички са щастливи, но един ден артистът идва и казва, че това не е така. А на другия ден разбира, че не е така.“ 

Всеки ден е доказателство, че може да бъде и още по-лошо. Но това не би трябвало да ни отчайва.

„Да си никой е болезнено. Но когато си никой, ще ти говорят откровено. И това е удоволствие.“ 

Веднъж дочух, че една моя хореография била много лоша. Не знаеха, че аз съм хореографирала това, за което говореха. Усмихнах се и не казах нищо. Така разбрах една истина, която не беше моята истина.

„Спонтанност. Физическото усещане е първо, после идва и интелектуалното.“

Тялото има по-верни усещания. Не можем да лъжем себе си.

„Какво е вкус?“

Това, което е около нас и в нас. 

„Свидетели сме на бързо, спонтанно и безотговорно живеене, което е същото в изкуството, същото в критиката, същото в политиката и всичко, което е загубило мускули да преследва.“ 

Ние живеем в свят изтъкан от недовършеност, но ако преследваме идеите си, един ден те може и да ни се получат. Може да се продуцира всичко. 

„Пет неща ни променят и пет неща променят света. Но кои са те?“

Да познаваме историята.

Да знаем повече.

Да знаем кои сме.

Да не се отчайваме, даже и да се провалим.

Да опитваме отново и отново. 

„Академиците пишат, понеже ще ги четат, аз пиша, въпреки, че не е задължително да ме четат.“   

Все едно - един ден всичко ще бъде забравено.

„Артистите трябва да оцеляват, и точно за това те са много ангажирани с политика, социални проблеми и други активистки движения.“  

Ако си мислите, че оцеляването е нещо лошо, то огледайте се наоколо. Тогава бихте могли да сте и по-оптимистични.

Галина Борисова във въображаем разговор с Питър Шейлдал

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура" 

                                                                                                                         

Полезното познание и не-знанието - Meet the artist

Meet the artist – част от програмата на ГОРЕЩА стая

Представяме част от разговора с Галина Борисова, проведен през юни 2019г. в галерия Етюд

ГОРЕЩА - стая за професионална публика е инициирана и реализирана от STEAM ROOM - алтернативен хореографски център: Александар Георгиев, Жана Пенчева и Дарио Барето Дамас.

  
  

Цитат от книгата на Ханс-Георг Гадамер „ Истина и метод“

„Опитът е неизбежно противопоставяне на знанието и на вида обучение, което следва от общите теоретични и технически познания. Истината на опита винаги предполага ориентация към ново преживяване. Ето защо човек, за който казваме че е опитен,  той не е само опитен чрез опита си, но също е отворен и за ново преживяване. Изпълнението на неговото преживяване - съвършенството, което наричаме „опитност”, не се състои в това, че някой вече знае всичко и го знае по-добре от всички останали. Напротив, опитният човек се оказва, по съревнование, някой, който може да е радикално неподходящ; който, поради многото преживявания и опит, е имал и знанията, които е извлякъл от тях, и е особено добре подготвен да има нов опит и да се учи от него. Диалектиката на опита има своето правилно изпълнение и задоволство, тя не е определено знание, а се състои в откритостта за преживяването, което е станало възможно чрез самото преживяване.“

Интерпасивност в танца

Интерпасивност, т.е. да възлагаш на други дейности, които би трябвало да свършиш сам и които дори биха ти доставили удоволствие. Според австрийският професор по философия Робърт Пфалер тази интерпасивност се изразява и в т. нар. "симулиране" на дейност.

На въпросът за това какво прави танцът красив, често даваме бърз и повърхностен отговор и този въпрос е свързан с илюзията към чувствата на телесното удоволствие: танцът може  да се състои от квази-сексуална стимулация, удоволствие в съгласието на атрактивния модел на движение, или да се състои от радостта да се движим, когато се показва това, което сме инстинктивно способни да правим.

За да покажем тази несъстоятелност на такива отговори, трябва да си зададем и друг въпрос, още по-труден: Какво е толкова красиво, когато другите танцуват?

Така оставяйки танцът да съществува като удоволствие на другите, които гледат, правим танцът само да съществува поради собственото си удоволствието. Откъде идва това удоволствие? Това, че гледаме някой, който изпитва удоволствие от танцуването? Или просто щастието да гледаме другите да правят нещо? Така ставаме свидетели на някой, който може да е щастлив поради това, че оставя другите да танцуват и правят нещо, като той само ги наблюдава.

„Наричаме го танц, но оставяме другите да го правят“ И това можем да наречем интерпасивност. Интерпасивните са повече, отколкото си мислим че са. Интерпасивните гледат филми по телевизията или видео на компютъра си. Друга интерпасивност е да идем на екскурзия, но да не видим нищо. Правим фотографии, като оставяме камерата да го прави, после показваме снимките на приятелите си, но дали ние самите сме видели нещо? Или пък когато правим копия на книгите, които искаме да прочетем в библиотеките и после никога не ги прочитаме. Ние сме пасивни, когато имаме интерактивно действие. Но какво ще се случи, когато артистът не иска въобще да изследва?

Жижек анализира и ни представя такава ситуация и отговаря на въпроса, като казва: „Този комедиен смях и неговите собствени смешки и комични ситуации са пред очите на гледащите. Зрителят не се нуждае да се смее или разбира съдържанието, понеже иска да се забавлява.“

Но дали това ни помага, като правим неща и продължаваме да го правим. Това съдържа някакъв парадокс и доказва защо понякога имаме усещане за щастие, някаква завладяваща радост от техника и повторения, например повтарящата се музика на Стив Райх и неговата авангардна музика. Някой ден може би ще разберем защо ни харесва например извирането на минерална вода от гейзер. Или пък какво разбираме от сентенцията на Гертруд Щайн за розата:  „Розата е роза и е роза и е роза“. Всеки знае, че ако сме прекалено внимателни – сме толкова заети да внимаваме, че определено ще се спънем в нещо” казва Джени Холцер (американски концептуален артист, известна с нейната ЛЕД инсталация и текстовите светлинни прожекции, които са централни за практиката на Холцер)

Повторението на нещата и времетраенето на тавтологията ни кара да отделим повече време за вътрешно възприемане на нещата в цветове и очакване. Ние възприемаме символа на розата, не само самата роза. Повторението може да ни показва, че имаме малко неща, но това ни отравя още една посока за размисъл.

ПОЛЕЗНОТО ПОЗНАНИЕ И НЕ-ЗНАНИЕТО

Трябва да имаме обективна вътрешна представа, която да се създаде от повторението. Ритуалите и религиозните проповядвания говорят сами по себе си. Механичното манипулиране от знаци ни помага не да разберем значението по-добре, а да прогоним злите духове. Повторението на нещата също води до това да не се страхуваме. Когато допускаме нещо, което се случва пред очите ни, ние не се предпазваме от смъртта, но самото случване ни показва смъртта. Розата може същевременно да ни показва и че е жива. Розата живее. Уди Алън в неговите филми ни показва защо се страхува. Той може да каже нещо определено, или пък да ни занимава с моменти, когато се създава неудобно мълчание.

За разлика от митологичната форма на изкуството - например митът за Пигмалион, който се занимава със създаването на нещо красиво и в резултат на което трябва да се обърне внимание на определена форма на красотата, изкуството на Розата се занимава с отдалечаването от нещо и поради тази причина не се занимава с това, което е апотропеично/предпазно, а ни занимава с някаква по рода си пренебрежителна катастрофа, която се проявява под формата на защита. (от гр. Άποτρόπαιος - педпазващ от беди) апотропей е талисман, амулет; предмет, на който в древността са приписвали свойството да предпазва хора, жилища, животни, обори, ниви и др. от зли духове)

Казвам всичкото това, като през цялото време си мисля за танцът, на който социалните функции са основани на принципите за удоволствие и отвличане до забравата на самия себе си. Всъщност активностите на зрителите много често се основават на това да обичат футбол, джогинг, спортове, но самите те не ги упражняват - те само ги гледат на живо или по телевизията. Много често оставаме пасивни и неподвижни. Така се сблъскваме със силата на отсъствието на тренираното тяло. Само си представяме пасивно дали и ние можем да правим това което гледаме, или си представяме, че даже можем да го правим. Но да излезеш от комфорта на пасивността, се изискват усилия. Ние трябва да участваме в ритуалите. Поне да пеем в хора, ако няма да се потрудим да изпълняваме главната роля. И да не се разсейваме с удоволствия.

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура" 

                                                                                                                         

 

-->

Покана за Буто танц - Масаки Ивана

       

Една от първите срещи на софийскта публика и танцова гилдия с буто е тази с Масаки Ивана. Тук публикуваме краткия въвеждащ текст, който той предоставя на участниците в буто ателието си, което се провежда в София през вече по-скоро далечната 2000 г. 

Масаки Ивана е смятан за един от най-влиятелните буто изпълнители в съвременна Япония. Започва кариерата си през 1975 г. извън "буто генеалогията". Към 1982 г. има зад гърба си над 150 експериментални представления, в които стой прав, съвършено неподвижен и гол. 

Буто е форма на съвременен танц, чието начало е поставено в края на 50-те години на XX век от Тацуми Хиджиката. Това е съвременен танц в най-точния смисъл на думата, тъй като се адаптира спрямо нуждите и търсенето на времето. Буто навлиза в японската авангардна сцена, движено от изключителната мощ на няколко танцьори, първи и най-важен сред които е Хиджиката със своето „Анкоку буто“. През 1980-те години буто танцьорите развиват и разширяват дейността си не само в Япония, но и в Европа и Северна Америка, а всъщност и в целия свят.

Това, което е направило буто танца така значим, не е единствено противопоставянето на строги форми като традиционния и модерния танц, а изискването за философска обосновка, която категорично отхвърля всяка взета наготово „култура“. (Тук под „култура“ не се имат предвид само изпълнителските изкуства като танц, театър, пантомима, музика и пр., но и други изражения на културата като литературата.) Това отношение на противопоставяне на предписаната/“reday-made” култура е подкрепено от съзнателността на тялото, наречена „шинтай“, не като функционален обект, изискван от обществото, но като „никутай“ – тялото като жива и променяща се скулптура, оформяна от самия живот. „Никутай“ е тялото, което резонира с желанието за индивидуален живот, тяло, което обхваща единичната история и опит.

Изминават почти десет години от смъртта на Хиджиката. За буто е започнала нова ера, не само в Япония. Тя ражда танцьори, които пряко или косвено са повлияни от усъвършенствания буто метод на Тацуми Хиджиката, но и са развивали собствена дейност и подход. Ако за „Анкоку буто“ може да се каже, че има много точен метод и философия, предавани от майстор на чирак/ученик (навярно може да се нарече „наследено“ буто), аз разглеждам днешното буто като вид тенденция, която разчита не само на философското учение, завещано от Хиджиката, но и на търсенето и развиването на нови и разнообразни начини на изразяване.  

„Тенденцията“, за която говоря, включва извличането на чистия живот, който дреме в телата ни, и резултатът не е буто като жанр, а същностният елемент за всяко изразяване. В този смисъл, има голяма вероятност буто да е вездесъщо, не непременно съществуващо във всеки танц, който се нарича буто, но в някои други видове танц, които не носят буто етикета. Злощастен факт е, че някои танцьори погрешно са били прогонени от рамките на буто, защото не отговарят на изкуствени и на глед произволни критерии.

Тук трябва да спомена, че употребявам понятието за „чист живот“ не за да отбележа красота, здраве, еднородност и пр. По-скоро то бележи пълният спектър на живота – не само двуполюсните красиво-грозно, добро-зло, светло-тъмно и т.н. Доколкото „Анкоку буто“ е извън сферата на моята отговорност, няма какво да преподам относно буто метода. Аз специализирам в работа, която е динамична и изменчива: съсредоточена върху това как да се посочи и извлече самият живот от тялото. 

И какво правиш, щом няма какво да преподадеш? Може би е изненадващо, като казвам, че буто може би дреме и във вашето тяло. Моята работа е да открия начини за извеждане на това буто, на този живот. Трябва да подчертая, че буто може да спи във всекиго, но може и да не е постижимо за всеки.  Дали можете да танцувате буто, или не, зависи от това дали вашето тяло обхваща желанието, скръбта, удоволствието и интереса към живота, наред с житейския опит и спомени. Телесните навици също са вид памет.

В допълнение, доколкото буто е тип изразяване, трябва да можем да сме отговорни за поставянето му. Не се вълнувам от онези, които виждат буто като някакво екзотично зрелище на странно движение и чудновати жестове, и които го изучават с идеята да го усвоят посредством физическо усилие, тъй като буто е неописуем вид поведение, произведено от самото тяло, което няма нито име, нито форма. Да пренебрегваш това, което вече е в тялото, и да се занимаваш с някоя негова повърхност, е равносилно на експлоатиране на тялото като инструмент за изразяване. И това е много далеч от духа на буто.

Онези, които очаквам, са обикновените хора, онези, които могат да споделят удоволствието и болката на живота. Не очаквам нито буто фанатиците, гладни за буто като чудатост, нито отличниците танцови експерти, чиято чест виси на косъма на традиционната техника. 

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура" 

                                                                                                                         

Предпочитания за танц - блог платформа 2 част

През 2018/19 година в блог-платформата Лични предпочитания за танц бяха включени 11 преводни текста, публикувани от Mychoreography през 2012, няколко интервюта с български артисти и критически текстове на Галина Борисова, където се дискутираха различни идеи, концепти и движения от последните няколко години, свързани с танц. 

С втората част на блога, озаглавен Предпочитания за танц, ще продължим да публикуваме текстове за танц, театър и сценични изкуства, свързани с различни утвърдени тенденции от последните 100 и повече години, които се основат на една разнообразна танцово-театрална практика. Ще се концентрираме върху преводни статии, публикувани в различни специализирани списания за танц, откъси от книги и публикации, които обхващат различни периоди и се случват в различни точки на света. Ще говорим за мнения на изпълнители и зрители, ще представим откъси от Театралната антропология на Еуженио Барба, Буто танц  през погледа на Масаки Ивана, ще говорим за небуквалния танц, ще обсъждаме защо всички харесваме танца, но сме пасивни и все оставяме някой друг да го прави.

Галина Борисова ще захранва блог-платформата с авторски и преводни текстове за мотивациите, опита, за различните обучения и програми за танц. Успехът днес трябва ли да се измерва чрез статистики и точни проценти? Каква е ползата да работиш с приятели? Какво е да си щастлив, когато правиш другите щастливи? Танцът не е дивертисмент за разнообразие от скуката или просто една добавка за вечерния ни коктейл. Танцът променя!

снимка: фотокорпус, фестивал "Етюди и приятели" 4-то издание 2019

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура"