Майсторството

Майсторството

Джулиън Хамилтън и Деница Дикова

фестивал "Етюди и приятели" 3то издание

Старите подходи за организирането на представления струва ми се не помагат, тъй като са натоварени с остарели символи, метафори, асоциации, натежали са от спомени. По онова време хореографите са можели да измислят и създават нови и нови движения, след като са били изправени за пръв път пред смайващи факти, неразказани истории, лични емоционалности, и ние вече не можем да ги употребяваме по същият начин, защото езикът ни ще е стар. Не също не можем и да комбинираме стари движения с нови движения, защото съчетаването им ще е абсурдно. Старото не може да съществува самостоятелно, както и новото би било нестабилно самостоятелно, понеже не стъпва на стабилен предишен опит; старото и новото не са отделни единици – те съществуват в цялостност, в последователност, в единна хореографска структура. Новите движения не могат да се подреждат и по азбучен ред за майсторство, защото не можем да кажем, че хореографията на Нижински е по-добра от хореографията на Фокин или обратното. Просто не можем да ги сравняваме. Те разчитат на различни подходи, на различна отговорност, на различен опит. И ние колкото и да се взираме, можем само да осветлим тяхното майсторство като предложим само анализ, който да ни даде няколко простички правила по хореографиране и композиция. И нищо повече. Това обаче не ни учи как да правим хореографии! Това само ни помага да вземем изпита.

И тук въпросът ми е не как да измисляме нови движения, нов език - това може би е присъщо само на призваните майстори, останалите само преподреждат, реформулират или концептуализират.  Как да използваме старите и новите движения, как да ги сприятеляваме, как да не ги тълкуваме еднозначно? За всеки истината е лична, различна, и ако уважаваме това, то ще уважим и разнообразието от възможни посоки за работа, за измисляне на хореографии, за композиране на материал, който ни е близък, интересен и полезен. И тук трябва да подчертаем, че усамотението помага. Колкото и да се ровим и изследваме миналото, толкова повече се объркваме от различните тълкувания, противоречиви исторически факти, като например дали Г-н Дягилев не е бил повече самоуверен като е променял заглавията на хореографиите на Михаил Фокин; или същият този продуцент не е притискал с предложения Вацлав Нижински, като непрекъснато го е „принуждавал“ да измисля нови балети, и то на музика, нечувана до тогава - музиката на Стравински например, която танцьорите трудно биха преброили на фрази и изтанцували. Това ние никога няма да узнаем.

Фактите никога не са еднозначни и стигаме до заключението, че колкото и за времето си хореографии като „Пролетно тайнство“ или „Следобедът на един фавън“ направени от Вацлав Нижински да са били провокиращи и абсолютно нововъвеждащи към неизследвани полета, то е погрешно днес някои от тези идеи и хореографии да ни се виждат ясни като бял ден. Но дали е така? Защото тези нови идеи са били жадни за промяна, и по същият начин и ние трябва да бъдем многостранни, да проблясваме в различни посоки. И ако днес ни е трудно да кажем за съвременниците си, че са велики – то е защото сме им отнели свободата. Защото винаги ще ги сравняваме с предците, и наследството ще тегне над нас и оковава крилата ни, ще тегне като небе, надвиснало над нас и сигнализиращо буря.

Въпреки, че всичките изброени факти не ни помагат да разберем изцяло съвременната хореография, която се основава на различни принципи от тези на предишните поколения, за да бъдем ясни и разбрани - ние трябва отново да изпитаме жажда за промяна. Както са го правили предците ни! Майсторството е умението и опитността, задълбоченото познание и съвършеното владеене на езика. Иска ми се да вярвам, че хореографският език все още има какво да ни каже. И пътят за постигането му зависи изцяло от нас. Развенчаването на културните митове за гениалност с които изобилства нашата цивилизация, са един от начините да се превърнем в майстори, които притежават умението да се концентрират към собствената си истина, докато не завладеят собственото си пространство, без да продължават да чиракуват на своите ментори. Обаче без тези, които са ни разкрили скритото познание от дългогодишен опит - ние не можем. Може би този опит ни депресира и ни кара да се лутаме като мухи без глави, спомага за съмнения ни относно възможността  да придобием силата на майсторството. Стига да не проявяваме самодоволство, можем да разширяваме познанията си в сходни области, като придобиваме нови връзки между отделните идеи. Старият и новият език (в случая хореографията) биха могли да сключат договор, стига да освободят заложената в душата ни страст и я превърнат в майсторство.  

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура" 

                                                                                                                         

Театрална антропология - Еуженио Барба

 

Театрална антропология

 Еуженио Барба

Къде изпълнителят може да конструира материал за неговото изкуство?  Това е въпрос, на който театралната антропология се опитва да отговори. Това отношение не е за да се обясни или анализира нуждата от научно изясняване или пък да се каже от какво се състои езикът на изпълнителя, нито отговоря на въпроса каква е практиката на театъра и танца, нито ни изяснява как да станем добри актьори или танцьори. Театралната антропология по-скоро е полезна посока, отколкото универсален принцип. Театралната антропология има амбицията да разкрие познания, които може да са полезни за изпълнителя. Тя не създава закони, антропологията се занимава не само с правилата на поведение, които се случват на социално и културно ниво, но тя също се занимава с психологическо им ниво.  Това по-скоро е обучение за човешкото поведение в пърформативна ситуация.

Еднакви принципи-различни представления

Театралната антропология се занимава с полезни съвети, споделят се стойности, които се сравняват с изразността – реторични и морални съвети, например изучаването на поведението, и всичкото това е в графата на “полезните съвети”.

Съвременната западна култура и по-специално съвременният западен изпълнител няма органичен репертоар, който да следва или да пренебрегва. Той има различна задача. Този изпълнител, който използва кодифицирани закони - има привилегията да е свободен да избира дали да ги използва или не, докато съвременният западен артист е затворник на произвола и отсъствието на правила. Но той също плаща за тази свобода, която ограничава възможността да се прави нещо извън познанието.

Да си близко до традициите е полезно, ние се стремим към абсолютното, близко до традициите и опита. Докато съвременният артист не се занимава с предишни опити, той даже е помолен да не гледа други представления в други жанрове на танца и театъра.  За да може артистът да е ‘чист’ и да демонстрира собствен стил. И така попада в произвол.

Може би само Етиен Декру има система, която може да се сравнява с Ориенталската традиция. Рискът на изолация при тези принципи на ‚чистота‘ ни кара да си платим за тази стерилност. Тези студенти, които са изолирани и не се съотнасят до нещо и не се сравняват с никого, по този начин опазват тяхното изкуство, но застрашават тяхното бъдеще. Театърът може да бъде отворен за други опити на различен театър за да намери общи принципи, и чрез този опит да предаде тези принципи - чрез неговият собствен опит. И в този смисъл отварянето към различното не ни обърква и слива с другите, както и не попадаме автоматично към някакъв синкретизъм. Това само ни предпазва от стерилни изолации и разпад от безразборност.

Когато имаме абстрактна или теоретична основа, това не значи, че ще правим един и същ театър или ще приличаме един на друг. Театралната антропология не следва такива принципи. Тя се интересува от евентуалното им използване, не поради техните дълбоки или хипотетични причини, които може да обяснят евентуално нещо, по-скоро се занимава с какво си приличат един с друг. Тези принципи са полезни както за Ориенталския, така и за Съвременния артист-изпълнител. Те са полезни едновременно за тези, които търсят кодифицирани традиции, както и за тези, които страдат от липсата им.

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура" 

                                                                                                                         

Размишления

Някой размишления за преподавателите, студентите, символите и други клишета за танца и кариерата на артиста. Когато записвам мислите си, се чувствам по-отговорна. Иначе импровизирам.

Когато виждаме, че студентите които обучаваме не са по-свободни и по-изобретателни от нас, трябва да се запитаме защо се е стигнало до това заключение?

Когато учителят иска неговите студенти да са като него, трябва да се запитаме за характера на учителя.

Когато няма нови тенденции в изкуството, трябва да се замислим как живеем.

Нов танц можем да наречем само тогава, когато нещо още не е станало тенденция.

Мълчанието и паузите между движенията според мен са най- големите постижения в танца.

   Галина Борисова, личен архив


Разгадаването на скрити смисли и символи, които движенията биха могли да съдържат, ме кара да бъда много внимателна в тяхното използване. В настоящето се опитвам да бъда максимално документална, в близкото минало бях достатъчно поетична, а в по-далечното отминало време личната ми преценка за моята работа се свеждаше до това - да не повтарям модели и образци, които бях виждала или които си представях, че може да съществуват.

Когато през 2001г. в Берлин ме попитаха защо правя такива спектакли, отговорът ми беше: «Правя това, което в реалния живот не бих могла да направя. Изкуството е моята неосъществена реалност». И сега бих потвърдила тезата, че правенето на нереалистични спектакли чрез реалистични методи е по-приятно, отколкото правенето на реалистични спектакли чрез нереалистични методи.

Кога трябва да спрем да танцуваме? Когато има реални причини за това? Кои биха могли да са тези причини: умора; отегчение; физически травми; психическо напрежение; изчерпване на потенциала, мизерно заплащане, творческа неудовлетвореност; прекалена ангажираност; жертване на личното време; среда, която не ни възбужда и стимулира; изтощение от постоянно доказване; прекалено ангажиране с проблема; размиване границата между реалното и фантазираното; възрастта и т.н. Не мога да отговоря защо толкова двигатели не могат да задействат спирането и слизането от сцената “безболезнено” на много танцьори, балерини и балетисти? Може би логиката и съзнателното анализиране не биха дали отговор на дилемата кога да спрем. Дали пък да не приемем тезата, че тялото само по себе си понякога надделява духа и енергията в него? То винаги има нужда да се движи. До момента на замирането му.

Да се задвижи опитът е повече от това да се задвижи материята. И съответно да се задвижи наследството е по-трудно от това да се задвижат хората. По-директно казано, опитът има значение. Годините само го доказват.

Съдба, Случайност и Опасност – три неща които винаги са ме привличали. Съдбата, поради факта , че не зависи от мене; случайността, на която най-искрено се надявам; и опасността, която ме кара да изпитвам силите си.

текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура" 

                                                                                                                         

Жестовете като събитие

Когато жестовете станат събитие

"Лиризъм"

Красен Кръстев в хореография на Манолис Ципос

снимка:Ани Колиер

фестивал "Етюди и приятели"

Свидетели сме, че представления и артистични акции може да се случват навсякъде, но разликата между театър/сцена и всяко едно друго място, което може да е перформативно е огромна. В първият случай се занимаваме с интерпетиране на текст; разделение на отговорностите между артист/зрител; представяне на другости (в повечето случаи текст, написан от други); докато във вторият случай трябва да говорим за лични позиции; да представяме нещо специфично в някакъв сигурен или поне личен контекст; да кондензираме информация, без да изискваме другите да са съгласни с нашите факти и тълкувания. И тук си задаваме въпроса: Каква е разликата между представление и перфомативност?

От името на кого говорим? Всички имаме версии за нещо, за различните случаи. Всичко има последствия, но кой продуцира последствията? Ако декларациите са продуцирани за да именуват нещата, това не е ли представяне, чрез реч или действие на тялото. Всички действаме при изказване. Ако някой обобщава какво някой е казал, той го прави от негова позиция, а не от името на всички. Говоренето има също някакво соматично измерение. И най-добре е да говорим от наше име. Не да обобщаваме. Силата, когато не се адресира е по-любопитна, отколкото да се говори изобщо. 

Обект на внимание може да е всичко, можем да активираме детайли, да се насочим към дребни на пръв поглед неща. Но не можем да наставляваме или да искаме всички да усещат и разбират по един единствен начин. Ето защо трябва да се обръща внимание на жестовете, които съпътстват думите. Те не трябва да припокриват езика, а да разкриват нови предложения. Трябва да направим събитие от тях, а не да ги използваме за обяснение. Жестовете и поведението на тялото говорят. Понякога те нямат много общо с казаното, извират от дълбините на натрупания опит и необяснимо ръкомахат. Ако успеем да ги направляваме, тогава неминуемо ще се отправим в едно контролирано поведение, което ще надмогва очевидното. И само един проницателен поглед може да долови същността на жеста. Това разбиране винаги ще е самостоятелно отношение, което ще съществува, докато усетим или измислим нови значения. Жестовете могат да бъдат събитие, а когато са повторени в друго време и в друга ситуация, може да означават различна позиция. Но те – жестовете, винаги ще са по-силни от думите.

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура" 

                                                                                                                         

Перформативност

"Методът на Г-жа Лидия" премиера 2019 в галерия Етюд

хореография Галина Борисова

изпълнение Лидия Стефанова

снимка Ани Колиер

Някои думи създават перформативност: „ Обещавам ви. Ще сложа тази картина на стената“. Думи, които създават нещо. Така започваме да мислим за действията, а не за самите думи. При такава позиция създаваме език на тялото, на жестовете, на думите. Всички ние структурираме живота си. Когато говорим, ние също действаме. Но ако приемем, че думите не са първите, тогава езикът на тялото, на представянето е основата. Ние притежаваме първо тялото, преди да проговорим. Така че говоренето е специална разновидност на човешкото поведение. Поведението е основно нещо за тялото.

Ако наблюдаваме внимателно, можем да открием специфичност при всеки отделен човек при неговите рутинни действия: например миенето на зъби, обуването на обувки, сядането на стол. Тези действия са сами по себе си ежедневни и ние не им обръщаме внимание. Просто ги правим. Но при изследването им и при по-внимателното наблюдение откриваме поведение, което си струва да изследваме; защо всеки път си мием зъбите с дясната ръка, или защо използваме повече левият крак при сядане, или защо си завързваме обувките по този или онзи начин.  Когато представим тези действия в галерия или някакво друго сценично пространство, те се превръщат от нещо обикновено в нещо повече. Въпроса е да дали ни се работи в такава посока, която предоставя ново отношение към обикновени рутинни действия. Някои могат да бъдат уплашени от такова микроскопично отношение към детайлите, но пък други, по-проникновени, определено се забавляват с това.

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура" 

                                                                                                                         

-->

Публиката не гледа просто една игра, тя винаги участва в нея

Публиката не гледа просто една игра, тя винаги участва в нея. Дори само чрез гледане, седене, присъствие, по-рядко чрез активни действия като съучастник, публиката винаги трябва да се третира като участник.  Очаквания? Хубаво е да ги имаме, но най-вече трябва да ги създаваме. Пасивното очакване не помага да придвижваме нещата напред. Когато отиваме да гледаме нещо от сферата на съвременните изпълнителски изкуства, по-скоро очакваме. В позиция сме да получаваме нови предложения, нови предизвикателства, омръзнало ни е да присъстваме на повторения и лоши интерпретации. Малцина обаче са готови за предизвикателства. Въпреки, че моето усещане е, че не трябва да се подценяват различните оценки, да се пренебрегват зрители, които изискват и имат позиция. При съпротива и съмнения обаче, последиците са разочарование. Демонстрира се поведение, което винаги е субективно. Може позицията да е акт на съпричастие, породена от неочакваното, оригиналното, но само когато сме в съгласие с видяното или направеното; при акт на отрицание (поради срещата ни с баналното), се проявява смела позиция, но такива примери са доста оскъдни. Повечето мълчат. Мога да приема две такива коренно противоположни позиции, но ме притеснява саботирането на възможността оригинално да получи повече видимост. И тук упрекът ми е към критика, експерта, продуцента. Гледаме отстрани и не участваме, но пасивността също е участие.Не сме помогнали. Как ли се чувства човек в такава позиция?

Всяка една идея може да се сложи на масата. Но не може да използваме или представяме каквото и да е, защото всичко може да ни се случи отново. И не трябва да се изненадваме, че хората имат чувство на износване. Хем се плашим от новото, хем не ни е комфортно със старото. Не можем да повтаряме до безкрай миналото и направеното преди нас. Трябва да се преместваме напред. Но как? Как се постига оригиналност, видимост, как се привлича публика, как се намират последователи? Тълпата очаква себеподобни, тя не толерира различните. И изолирани в малки групи, все повече ставаме враждебни един към друг. Но такава атмосфера на отрицание не може да издържи дълго, все пак трябва да се разговаря. Ако сме настроени позитивно - трябва да поздравим поне усилията на някой, който участва в процеси доколкото може и както може. Но пък гордостта, че ние сме по-така, по-кул, по-умни - пречи да поздравяваме, или да си признаем нашата пасивност като неуспех. Новото поколение не е настроено да е щедро. 

Кои чувстват неудовлетвореност? Със сигурност не тези, които действат. Те са си свършили работата и не са от мърморещите, които нищо не предприемат.  Докато самите ние участваме и се опитваме да придвижваме нещата напред, играта продължава. Очаквания, които са свързани с преброяването на  резултати и статистики, не спомагат за траен ефект при създаването на културен продукт. Времето е единственият свидетел. Не можем изневиделица да предполагаме бъдещи тенденции, да проявяваме постоянно досетливост, да изпъкваме внезапно. Знаменитости стават тези, които правят скандали и работата им определено се концентрира към умишлени провокации, свързани най-често със сексуалните и интимните им подробности. Who cares?. Мен лично такава арогантност ме отблъсква. 

Има обаче артисти, които тихо си работят, създават, не привличат внимание. Изисква се смелост да си копаеш в градинката, да стигнеш до някакво натрупване и чак тогава да се изкажеш, да оставиш времето да съди. Обаче всички нездрави амбиции подкопават нашите действия, или бездействие и всичкото това е притеснително.  Но това не значи, че не трябва да се опитва. По-добре да се провалим, отколкото нищо да не произвеждаме. Изборът е наш, трябва да сме отговорни и готови да понасяме всякакви критики и неразбиране към това, което правим. Да, имаме различия. Не се разбираме. Не се изслушваме. Участваме в лъжи. Толерантни днес, за да сме позитивни, отново се залъгваме. Просто не смеем да изразим ясни позиции. Трудно се критикува, особено когато не са поискали мнението ни. И така стигаме до мълчанието на мълчащите.

Да имаш имунитет е отговорност. Не се живее в изолации. Конкретните идеи помагат. Но днес е трудно да открием или произведем някакви проникновения, сред цялото това разнообразие и познание, завещано от предците ни. Това което се наблюдава (особено при изискванията на пазара или модата и бързината на случването) е  да се представят актуални политически и социални позиции (да сложиш банана с тиксо на стената и да си продадеш идеята за няколко хиляди) е изключителна спекулация, скучно и самоцелно повторение, съмнителна интерпретация на отдавна изчерпани идеи. Но по-безсмисленото е да не правиш нищо и само да критикуваш. Тук моят коментар също става излишен и може да бъде оспорван. Но пък  пасивността е по-лошото зло от това да се опитваш да произвеждаш и да си вървиш по пътя. Публиката също трябва да е отговорна и ако нещо не й харесва, то няма нужда да лицемерничи и присъства на културни прояви, които й носят неудовлетвореност, тя просто може да "изяде банана".

Да, изисква се кураж. Трябва ли да сме мърморещи и пасивни, когато светът ни предлага толкова неизследвани посоки и реалности? Упадъкът ни тормози. Недоволни сме. Как да се  радваме на добър живот? „Поне до вчера имахме добър живот“ - така казва болшинството. И се примирява със съдбата. Остава ни да се наслаждаваме на постиженията на цивилизацията. Отношението трябва да е благодарност. Всичко което имаме от литературата, музиката, изкуствата, науката е тук. Просто трябва да го потърсим. И да престанем да сме недоволни. Публиката не трябва да се възприема като масовка, тя трябва да се научи да е съпричастна и да има усещането, че е част от играта. Нека да не я подценяваме и пренебрегваме.

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура" 

                                                                                                                         

-->

За Уменията и интерпретациите на истината

 Умението да придобиваме нови знания и да се ориентираме какво се случва през последните 30-тина години в полето на сценичните изкуства, вече не може да се дължи на разграничаването или отричането (което се случваше и беше необходимост по време на пост-модернизма, случил се в Джъдсън Театър през 60-те на миналия век в Ню Йорк по отношение на танца), а по-скоро трябва да се определя от приликите, които може да се съдържат в различните идеи, посоки и интереси. Може би тук трябва да разглеждаме и различните връзки между различните посоки, понякога изключващи се едни други. Как третираме историята и направеното от другите? Какъв е нашият опит? Съгласни ли сме или не? Имаме ли други алтернативи? Все пак полезният опит остава. 

Свидетели сме на концепцията като абстракция, това което няма изображение и е само идея - да се реализира и да се „сложи“ на сцената. „Всъщност концепцията не може да бъде концепция без да се приложи на сцената“ – казва Младен Долар, словенски философ, теоретик и филмов критик. И това не значи, че трябва да се илюстрира или демонстрира, да се намират някакви външни прилики с идеята, но да се говори за самата концепция като такава. И според Младен някъде тук се срещат философията и театъра и си влияят взаимно.

През последните години сме свидетели, особено в сферата на съвременния танц на различни отношения с публиката: разположението на танцьорите и публиката; включването на публиката като активен участник; неглижирането й като такава (в по-редки случаи); навлизането в различни територии на комуникация - директна или индиректна, но всичкото това отново е, за да се постигне някакъв нов театрален ефект. Не можем да кажем, че това е нова измислица, тъй като такива подходи се коренят още в древната философия и театър, но необходимостта да се върнем в такива изначални предпочитания и оригиналности е продиктувана по-скоро от времето в което живеем, отколкото да е някаква естетична или външна необходимост. Когато второто доминира и принадлежи на някакви моди и тенденции, то винаги е фалшиво и копира някакви други оригинали.

Да разгледаме артистът зад завесата и артистът без завеси. В единият случай все още се претендира, че театрализирането е необходимо, за да се представи някаква идея, сюжет или тема; във вторият случай това не е необходимо, понеже се представят само някакви структурирани разбирания, идеи за проблем, често само усещания, които интересуват самият автор, и не е задължително да интересуват присъстващите. Пренебрегването нещо да се представи директно (свидетели сме на социален, документален и т.н. да го наречем Театър), което да провокира по абстрактен индиректен начин, на мен ми се струва по-ценното решение. Така избягваме отговорността другите да мислят като нас. Те могат само да се или да не се съгласят.

През последните години сме свидетели на фалшиви идеи, фалшиви лекции, фалшиви новини, а защо не и на фалшиви представления. Например – измисляме си обект на разглеждане, който не съществува или преразглеждаме тема, която не принадлежи на никого. Представете си тогава колко свобода има в тълкуването на обекта, и колко различни неангажирани с никакви академични теории теми и идеи можем да разглеждаме при такъв подход. Единствено тогава бихме били свободни да изказваме личните си предпочитания, но пък няма да можем да защитим тяхната автентичност, понеже не съотнасяме нищо към нещо, и в тези случаи имаме само един абстрактен подход, предизвикан от размишленията за нещо (което може и да не съществува).

Както казва Вирджиния Улф: „На думите не им е присъщо да са полезни, изразяват просто твърдение, но думите могат да живеят вечно, стига да са правилно употребявани.“ При театъра, философията, литературата - думите изпълняват описателна и обяснителна дейност (предмети, природа, хора, чувства, теории), но при Танца, когато тялото няма вокализация, провокираме визуални предложения. Но как да изкажем такива предложения без да повтаряме клишета и изтъркани хореографски фрази? Тенденциите от последните десетина години са отказване от танцуването, и въпреки силата на такива радикални решения - те не се приемат лесно от публиката, свикнала да гледа танц, който само танцува.

Може ли дублирането и повторението на правенето с чуваното да е потенциална възможност за изказ? Двойният подход би ли могъл да подсили ефекта на случването, или да го дестабилизира, съмнявайки се в точността? Всеки, който наблюдава и слуша преценява самостоятелно дали това е неговата истина. Та нали всички променяме мненията си, впечатляваме се погрешно, поправяме и отново опитваме. 

Галина Борисова

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура" 

                                                                                                                         

-->

Думите, които дразнят

Думите с изтъркана употреба

снимка:Виолета Апостолова/Лети

От поостарелите определения

Изявен – Какво подчертаваме с това изявление? Ясно ли описваме нещо, заявяваме ли някакво особено качество?  Предполагаме ли очебийни разлики? Или това е израз на някаква плаха решителност?

Уникален – Кое е толкова неповторимото, забележителното? Защо не сме по-конкретни? Какво е толкова изключително? Казваме ли въобще нещо, когато употребяваме определението уникален?

Изтъкнат –Какво прави някого или нещо да изпъкне? Какво подчертаваме? Всякакви обобщения са излишни, имайки предвид цялото това разнообразие от предпочитания и посоки. 

Кипяща енергия -  Може ли енергията да не е кипяща, или просто да е енергия. Има ли нужда от определение?

Звезден състав, знаменити имена – Такива заявления помагат още повече да се отдалечим и разграничим от такива определения, показващи ниското самочувствие на обсебени за величие. Всяка звезда има своето място във вселената. Всяка звезда свети различно. Ние сме хора. Не сме звезди.

Актуални тенденции – Хем актуални в настоящ момент, хем тенденции. Та нали всеки ден е различен, склонностите и стремленията се променят, можем ли да спрем развитието? Актуалното не се ли принизява ставайки тенденция?

Първа лястовичка  на българския танцов модернизъм – Това с поезията трябва много внимателно да се преосмисли.

Престижни театри -  По-добре да се каже авторитетни, ценни, уважавани.

В името на възвишеното -  На възвишеното не му пука дали е в чест на неговото име.

Огромен опит -  Опитът си е опит, няма значение дали е огромен.

Свръхсложен полифонизъм – Е щом е полифонизъм, може ли да не е сложен? За свръхсложното не ми се мисли.

Разтърсващо изпълнение -  Е колко да сме разтърсени?

Уеднаквяване на международната трупа -  Хем искаме да сме международни, разнообразни - хем да се уеднаквим.

Перспективен млад изпълнител с красива външност -  Ужас! Това вече е доста плашещо. И какво ако не сме млади? И ако нямаме красива външност? Обидно е някак си.

Действаща прима -  Примата винаги си е прима, даже и да е пенсионирана.

Колоритно – Е колко да впечатляваме, колко да сме цветисти?

Блестят с виртуозност – Колко по-просто е да се каже – виртуозен. Щом е такъв, то все някак си ще ни впечатли.

Перфектни природни данни – Нищо в природата не е перфектно. Защо да се стремим към нещо, което е невъзможно?

Висок професионализъм -  А има ли нисък професионализъм?

Благодарение на своята талантлива, амбициозна и всеотдайна ръководителка, балетът на….се счита за един от феномените в настоящият ни културен живот  - Добре де, ръководителите трябва да са талантливи, всеотдайни, но не само на тях се дължи успеха, трябва да има и добри изпълнители, които да осъществяват добрите идеи. За свръхестественото не ми се говори. Изключенията понякога може и да са патологични.

От новите думи

Поле в което да оперираме – Хем сравнение с точността на медицината – тоест наука, хем природа – тоест даденост.

Национална идентичност – Всякакви разделения ограничават.

Маргинализират културата – Някакъв отпечатък в културата, за това ли говорим? Или за нейният край?

Принадлежност към съвремието – Може ли да не принадлежим в съвремието?

В интернационална и интердисциплинарна среда – Някакво марксистко изказване ли е това?

 личен архив: Галина Борисова 

Креативен потенциал -  Потенциалът може ли да не е изобретателен и идеен?

Да се реформират, за да отговарят на съвременните реалности и процеси – Промяна и преобразования винаги са се случвали - и в миналото и в настоящето, а и ще продължават да се случват. Естествен процес е да се приспособяваме към новите промени, за да отстраняваме предишни грешки и недоразумения, но и за да сме адекватни. Но не виждам проблем, ако някой не се реформира, "за да отговаря на съвременните реалности и процеси". Колко пъти историята и реформаторите са грешали?

Да провежда политики – Това не звучи ли много агресивно?

Креативен диалог – Не може ли да се каже градивен, конструктивен, творчески?

Активни играчи на сцената -  Как може да си на сцената и да не си активен, даже и да си пиеш чаят спокойно.

Стартира – Не може ли да се каже: започва? Или говорим за съревнование? В изкуството това е най-малкото неудобно. Не сме на олимпиади и не търсим рекорди.

Да се въвеждат нови играчи в полето – Не може ли да се каже: Бихме се радвали, ако имаме нови лица в сферата на…

Захранват средата с разнообразни импулси – За масата на тялото и неговата скорост Нютон се е изказал точно. В изкуството можем да не бъдем толкова точни. А и импулсите трудно се улавят.

Локален и световен мащаб – Ние винаги принадлежим едновременно и към двете.

От смесенният език

Диаметрално противоположни  стилове и жанрови специфики - Противоположното влиза ли в жанрова специфика?

Спектакълът е своебразна разходка - Това с поезията наистина е прекалено! И как една разходка наподобява нещо?

Старание да приобщи - Е то всеки се старае, въпроса е кой може да приобщи.

Истински професионални умения, той не притежава - Професионализмът е опит, всеки човек има такъв. Неистински професионални умения не съм срещала.

Крупните личности в балетната история – Колко да са големи, колко да са значителни?

Триумфират по сцените – Ликуват и тържествуват сред лаври и почести?

п.с.Би трябвало да се замисляме при употребата на думите. Старият език не върши работа, но и новият отчайва. Може би има още много такива примери за думи, които сме възприели по подразбиране и не се замисляме, когато ги употребяваме ежедневно. Всеки има нещо, което го дразни, въпроса е до кога можем да търпим всичкото това клиширано говорене. И не е ли време да преосмислим досадните употреби? Вие имате ли такива определения, които ви дразнят? Замислете се за това!  

Галина Борисова 

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура"