Търсене

вторник, 12 март 2019 г.

Какво произвеждаме? Каквото и да е?


11 част
 "Това е всичко" снимка Елиян Ружин

What does it produce? - Какво произвеждаме?

Някой прави нещо на сцената и публиката го гледа – така е в повечето случаи при конвенционалния театър, най-популярната форма която наблюдаваме от доста години. Има разбира се и други опции, но тази ситуация доминира продължително, и все още може за някои да е интересна. В този контекст са направени много проекти, но няма нито едно представление, което да е перфектно. След едно такова представление вече не е необходимо да се правят представления. Може би защото във всеки период от историята това работи различно; публиката идва да види представлението с различен контекст, те виждат това което виждат чрез различни перспективи и в различно време. Има проблематичен аспект, публиката знае контекста и отива да види представлението, а артистите знаят контекста, чрез който те създават представлението. Всичко е изградено на познаването на миналото, което създава очаквания или някаква форма на гледане на представлението, което дава възможност на аудиторията да знае какво да направи с всичко това. Ако представлението задоволява очакванията на аудиторията или се адресира към някакъв дискурс, който е категоричен (например представление което е за нещо), това е опит да се представи самото нещо,  но по този начин не ни се представя нищо ново, а става дума само за повторение на идентичност, която вече познаваме. Ако представлението не ни задоволи очакванията и не е нещо, което разбираме, не представяме нещо категоризирано или  пък представяме нещо ново, тогава аудиторията е разочарована, тя е изхвърлена и става незаинтересована към това, което представяме. Другият вариант е да задоволим публиката с някакъв скучен метод, за да произведем театър, някакви варианти на същото, да изненадаме, но не съвсем и лесно да го забравим. Ако продукцията иска наистина да създаде нещо ново, театърът става проблематичен, проблематично е и мястото, където създаваме театър. Но пък къде другаде сме свободни да произвеждаме такива нови идеи, ако не в театъра и изкуството?


 "Това е всичко" снимка Елиян Ружин
 
whatever - каквото и да е

Каквото и да е, е някакъв сленг, термин който значи „ каквото и да кажеш“ или „не ми пука какво казваш“. Терминът се използва за да отхвърли предишни изявления и да изрази безразличие и се възприема обикновено като невъзпитаност и непокорност. Например в Калифорния през 1980-те, много често чуваме момичета да казват: „ Не мисля, че това което казваш е от значение“, според сленг експерта Тони Торн, който пръв забелязва такова говорене.
Понякога е необходимо да се откажем от нещо по непредпазлив начин. Просто да го изоставим с някакво уморено пренебрежение, в зависимост от настроението. Това може да бъде огромно затваряне, водещо до депресия или огромно отваряне, водещо до неограничени възможности.

Това което можем да направим е това, което само можем да направим

Ето няколко примери, които може и да са ни полезни:
·       Дайте обратна връзка защо се случват по този начин дадени неща
·       Създайте си настроение за необходимост, усещане за незаменимост: „Без мен нещата няма да станат така както искам, или пък даже няма да са възможни“.
·       Помислете за капацитета на групата в положителен смисъл
·       Произведете изключителна специфичност
·       Заобиколете другите начини и не осъждайте когато някой направи нещо
·       Създайте аргументи, където всичко е ок, тъй като каквото и човек да прави, не може да бъде нещо, което не може да се направи и всяка друга група никога няма да направи точно същото
·       Натиснете нещата колкото е възможно и даже още малко повече
·       За да се почувствате напълно ненужни, „ Вместо мен някой друг може да е тук“, и това правило може да се приложи при всички положения, може да е даже и нещо друго, еднакво специфично и добро.


Работенето е повече от чистенето!

Огромни  благодарности на :
Alice Chauchat, Amande Apetrea, Anders Jacobson, Celine Condorelli, Elizabeth Ward, Emma Kim Hagdahl, Halla Olafsdottir, Helena Stenkvist, Iftah Gabbai, Juli Reinardz, Jens Strandberg, Kim Hiorthoy, Linnea Martinsson, Ludvig Daae, Marten Spangberg, Moriah Evans, Petra Sabisch, Rebecka Stillman, Stina Nyberg, Tea Tupajic, Tova Gerge, Tove Salmgren, Uri Turkenich, Zoe Poluch


Публикувани текстове от книгата THE COMING BOOGIE WOOGIE са преведени
от Галина Борисова

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура

                                                                                                                         





неделя, 3 март 2019 г.

Ива Свещарова в интервю с Галина Борисова



Бихте ли споделили защо още сте любопитни в произвеждането на представления, да споделите нещо конкретно, около което се занимавате в момента? Може да формулирате интереса си и желанието да работите в едно изречение?

Предизвикателството, през което се преминава по време на един артистичен работен процес е може би основен тласък, захранващ желанието ми да продължавам да се занимава с правене на представления. Всяка работа върху ново представление е навлизане в пространство, което няма очертани граници - то е безкрайно и неизвестно, плъзгаво и клатещо се. Нещо като ризоматична мрежа от възможни препратки и взаимоотношения.

 "Произведени за щастие"
снимка: Фото-корпус Мериан Николова

   „Някой прави нещо на сцената и публиката го гледа – така е в повечето случаи при конвенционалния театър, най-популярната форма която наблюдаваме от доста години. Има разбира се и други опции, но тази ситуация доминира продължително, и все още може за някои да е интересна. В този контекст са направени много представления и няма нито едно представление, което да е перфектно. След едно такова представление вече не е необходимо да се правят представления“. Вие обаче се интересувате по-скоро от проблематизирането на театъра (сценичните изкуства като цяло и ако не ги разделяме на жанрове, да го наречем просто театър)? Какво е отношението ви към проблематизирането на театъра и проблематизирането даже на пространството, където може да се случи театър? Имате ли някакви точно изяснени стратегии, или просто интуитивно правите това, което правите?

Имам няколко опита с представления, направени извън театрални пространства (плувен басейн, стара фабрика за брашно и изоставена гара). Препятствията и предизвикателствата, които предлагат такъв тип места, могат да подсилят и надградят, очаквано или неочаквано, драматургичната структура на материала, а естествената им среда да подсили визуалността - разбира се, има и още много допълващи фактори, но и отнемащи. Въз основа на този си опит и посоката, в която работя през последните години, предпочитам да ситуирам работата си в театрални пространства. Нямам задръжки, поне в момента, към класическата форма: сцена – зала, изпълнител-публика. Колкото по-използвана е, толкова по-предизвикателна е за мен. Познатата форма е все още неизчерпана. Мисля образно и често развивам сценичния материал от конкретни образи, което предполага също използването на сцената като отделено пространство, за да може да се изолира материала от други външни елементи, несвойствени за него. А относно проблематизирането – това си е естествен резултат. Всяка една идея, развита в сценичен продукт е резултат на лично отношение към нея.

 "Victory day"
 фотограф: Ани Колиер

 
     До каква степен когато работите, позволявате на изпълнителите да имат свобода, как вземате решения при колективната работа, работата ви е по-скоро свързана с метода на отпадане, или с метода на допускане? Или просто работите като пинк-понк хореографирането/композирането?

Предпочитам работен процес, който се уповава върху „структурирана свобода” с определени правила и стратегии на работа.  

"Shame box" 
фотограф: Ани Колиер


   
      До каква степен при работата ви е важен процеса? Днес сме свидетели на радикална разлика между процес и продукт? Или мислите за всеки един от тях като производствена единица?

Натискът върху артистите да създават представления в условия, ограничаващи потенциала на задълбочена работа - поради слабо финансиране, липса на пространства или естетически сблъсък, наложи преосмисляне на режима на работа върху едно представление, неговите практики и контекстуализирането му. Мисля, че този дебат е по-актуален в западно европейски контекст. В България все още сме на етап, в който се радваме, ако получим някакво финансиране за артистичен проект. И както знаем, финансирането на независими проекти е изключително ниско, което моментално поставя „процеса” в категория лукс. Все още се борим с най-основните неща като липса на пространства за репетиране. През последните две години съм свидетел на множество проекти, които са създадени или в момента се работят в абсолютна истеричност поради липса на зали за работа. Как се отразява на един процес, когато артистичния екип трябва да се мести постоянно от едно пространство в друго? Как се отразява на процеса, когато се работи в пространство, което няма нужните условия? А когато падат репетиции, защото няма къде да се репетира? А когато едно пространство е малко, друго по-голямо? А когато е мръсно и студено? А когато трябва да се плаща наем за зала, а проекта няма и една стотинка за такъв разход? Как се отразява тази нестабилност върху процеса и екипа на представлението? Как се отразява на финалния артистичен продукт? Въпроси, да, много въпроси... Да искаш да работиш в нормални условия не е каприз, а естествена необходимост. Не се възприемам за жаба, която трябва да кряка и подскача в блато. Процесът е важен за мен, но за съжаление, той изначало е саботиран в контекста, в който работим.

 
"Shame box" 
фотограф: Ани Колиер



   
      Ние не работим изолирани  и нашата практика понякога е свързана с отношението ни към нещо, към някого. Имате ли нещо конкретно, което ви кара да се противопоставяте, или по-скоро не ви интересува историческото наследство и вие дори „арогантно“ сте готови да предлагате актуализирането на нови композиционни инструменти? Къде се поставяте в безкрайните възможности: като нарушители, или като съграждащи? До каква степен сте радикални? До къде искате да стигнете?

Не работя през желанието да съм радикална. Фокусът ми е винаги върху материала, който работя. Интересуваме какви са му дълбочините, каква е проблематиката му, какви са му параметрите. После преминавам към етап, в който се опитвам да дестабилизирам очертанията му, за да насложа моето виждане и моите очертания.

"Shame box" Ива Свещарова и Вили Прагер
фотограф: Ани Колиер



       Нямаме синоним на съставната част мета. Нейното значение е зад, през, след или извън нещо. Кое от всичките представки ви е най-симпатично и защо?

              Извън нещо –то, защото е извън мислимото.

"Perfectly pink" Ива Свещарова и Виолета Витанова
снимка: Орлин Огнянов

  
    „Не бихме искали да мислим метафората като репрезентация, а по-скоро като комуникация между две несъвместими системи. Метафората е буквално случването на нещо, което не може да бъде обяснено или разбрано, освен чрез самата метафора. Предполага се, че метафората представлява и двете страни, но не може да бъде разбрана и от двете, колкото са несъвместима и различни и двете страни“. Бихте ли споделили вие как се съотнасяте към метафората? Смятате ли, че я използвате във вашите работи или се стремите да се изразяване по-директно и документално (ако можем да се изразим така)? „Метафората се намира между и е съвместима с две несъвместими системи“, ако сте съгласни с такова твърдение, може ли да споделите повече за вашето отношение към метафората?

Конкретен интерес в работата ми е метафората за тялото. Каква е преносната употреба за тялото, аналогиите, сравненията и образното му пресъздаване.

 

"Perfectly pink" Ива Свещарова и Виолета Витанова
снимка: Орлин Огнянов

  
      Какво е положението ви към мулти възможностите? Ако мислим чрез противоположности и опозиции, вие на какво се противопоставяте? Ако предположим, че мулти възможностите се противопоставят даже и на самите себе си, кое е това нещо, с което бихте се занимавали за по-дълго време? (може да е тема, личност и т.н.)

Съвремието ни е белязано под думата „мулти” – в политически, икономически, артистичен и дори в личен план. Живеем във време, в което пикът на многобройния избор е в своя апогей. Това е блазнещо, но и плъзгаво. Важно ми е да следвам определена посока в професионален план и всяка допълнителна възможност за надграждане или преосмисляне на работата ми, бих го определила като ценно, а и дори необходими. Да се занимаваш продължително време с едно нещо е свързано с постоянно стимулиране на любопитството. Притъпяването му - би било пагубно, поне за мен.


"Perfectly pink" Ива Свещарова и Виолета Витанова
снимка: Орлин Огнянов


 
        Бихте ли изброили няколко артисти, които следите с интерес и на които симпатизирате?

Определено са много, затова ще споделя артисти, които по някакъв начин са имали въздействие или са представлявали интерес на проучване, свързано с предпоследното ми представлението „Съвършено розово” –  Анне Имхоф, Давид Лашапел, Хелмут Нютън.


 "Произведени за щастие"
снимка: Фото-корпус Мериан Николова



 
      Ако трябва да изберете къде да отидете в един определен ден, и ви се предлага избор от концерт, танц, театър, опера, на какво бихте отишли?

Избирам събитието спрямо настроението ми, когато имам възможност да избирам.

 
    Кой е вашият следващ проект, върху който работите, бихте ли споделили нещо повече за него?

В момента работя върху дуализма мекота-твърдост. Проектът е колективна работа между мен и немската артистка Роза Берман. Основен акцент е изследването на мекотата като качество, което е силно символично, и разбирането на мекотата като женска характеристика.

  "Victory day" 
Ива Свещарова, Вили Прагер и Галина Борисова 
снимка: Ани Колиер


 
     Какви са предимствата да се работи в България?

Ограничеността на възможности което те прави, понякога, неочаквано изобретателен, минималистичен в сценичния си изказ и гъвкав при вземане на решения. Иронично е, но това е реалността!


Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура