Една от първите срещи на софийскта публика и танцова гилдия с буто е тази с Масаки Ивана. Тук публикуваме краткия въвеждащ текст, който той предоставя на участниците в буто ателието си, което се провежда в София през вече по-скоро далечната 2000 г.
Масаки Ивана е смятан за един от най-влиятелните буто изпълнители в съвременна Япония. Започва кариерата си през 1975 г. извън "буто генеалогията". Към 1982 г. има зад гърба си над 150 експериментални представления, в които стой прав, съвършено неподвижен и гол.
Буто е форма на съвременен танц, чието начало
е поставено в края на 50-те години на XX век от Тацуми Хиджиката. Това е съвременен танц в най-точния смисъл на думата,
тъй като се адаптира спрямо нуждите и търсенето на времето. Буто навлиза в японската авангардна
сцена, движено от изключителната мощ на няколко танцьори, първи и най-важен
сред които е Хиджиката със своето „Анкоку буто“. През 1980-те години буто танцьорите
развиват и разширяват дейността си не само в Япония, но и в Европа и Северна
Америка, а всъщност и в целия свят.
Това, което е направило буто танца така значим, не
е единствено противопоставянето на строги форми като традиционния и модерния
танц, а изискването за философска обосновка, която категорично отхвърля всяка
взета наготово „култура“. (Тук под „култура“ не се имат предвид само
изпълнителските изкуства като танц, театър, пантомима, музика и пр., но и други
изражения на културата като литературата.) Това отношение на противопоставяне
на предписаната/“reday-made”
култура е подкрепено от съзнателността на тялото, наречена „шинтай“, не като
функционален обект, изискван от обществото, но като „никутай“ – тялото като
жива и променяща се скулптура, оформяна от самия живот. „Никутай“ е тялото,
което резонира с желанието за индивидуален живот, тяло, което обхваща
единичната история и опит.
Изминават почти десет години от смъртта на
Хиджиката. За буто е започнала нова
ера, не само в Япония. Тя ражда танцьори, които пряко или косвено са повлияни
от усъвършенствания буто метод на Тацуми Хиджиката, но и са развивали собствена
дейност и подход. Ако за „Анкоку буто“ може да се каже, че има много точен
метод и философия, предавани от майстор на чирак/ученик (навярно може да се
нарече „наследено“ буто), аз разглеждам днешното буто като вид тенденция, която
разчита не само на философското учение, завещано от Хиджиката, но и на
търсенето и развиването на нови и разнообразни начини на изразяване.
„Тенденцията“, за която говоря, включва
извличането на чистия живот, който дреме в телата ни, и резултатът не е буто като жанр, а същностният елемент за
всяко изразяване. В този смисъл, има голяма вероятност буто да е вездесъщо, не
непременно съществуващо във всеки танц, който се нарича буто, но в някои други
видове танц, които не носят буто етикета. Злощастен факт е, че някои танцьори
погрешно са били прогонени от рамките на буто, защото не отговарят на изкуствени
и на глед произволни критерии.
Тук трябва да спомена, че употребявам понятието за
„чист живот“ не за да отбележа красота, здраве, еднородност и пр. По-скоро то
бележи пълният спектър на живота – не само двуполюсните красиво-грозно, добро-зло,
светло-тъмно и т.н. Доколкото „Анкоку буто“ е извън сферата на моята
отговорност, няма какво да преподам относно буто метода. Аз специализирам в
работа, която е динамична и изменчива: съсредоточена върху това как да се
посочи и извлече самият живот от тялото.
И какво правиш, щом няма какво да преподадеш? Може
би е изненадващо, като казвам, че буто може би дреме и във вашето тяло. Моята
работа е да открия начини за извеждане на това буто, на този живот. Трябва да
подчертая, че буто може да спи във всекиго, но може и да не е постижимо за
всеки. Дали можете да танцувате буто,
или не, зависи от това дали вашето тяло обхваща желанието, скръбта, удоволствието
и интереса към живота, наред с житейския опит и спомени. Телесните навици също
са вид памет.
В допълнение, доколкото буто е тип изразяване, трябва
да можем да сме отговорни за поставянето му. Не се вълнувам от онези, които
виждат буто като някакво екзотично зрелище на странно движение и чудновати
жестове, и които го изучават с идеята да го усвоят посредством физическо усилие, тъй като буто е неописуем
вид поведение, произведено от самото тяло, което няма нито име, нито форма. Да пренебрегваш това, което вече е в тялото, и да
се занимаваш с някоя негова повърхност, е равносилно на експлоатиране на тялото
като инструмент за изразяване. И това е много далеч от духа на буто.
Онези, които очаквам, са обикновените хора, онези,
които могат да споделят удоволствието и болката на живота. Не очаквам нито буто
фанатиците, гладни за буто като чудатост, нито отличниците танцови
експерти, чиято чест виси на косъма на традиционната техника.
Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура"
