Предпочитания за танц: февруари 2021

петък, 26 февруари 2021 г.

РЕПЕРТОАР, проект на Галина Борисова (октомври 2020-март 2021) репетиции в галерия Етюд

(КОНЦЕРТ) РЕПЕРТОАР „Сред изобилие от изкуство“

Проект на Галина Борисова, хореограф на свободна практика

Програма „Творчески инициативи“ на Национален Фонд „Култура“

Период 01.10.2020 – 15.03.2021

Ива Свещарова

Проект РЕПЕРТОАР е едно дългосрочно изучаване на различни хореографии, направени през последните 20 години чрез емпиричен метод - „при което се установява наличието на факти чрез опит в практиката“.

В емпиричният метод имаме 5 последователни етапа: наблюдение, индукция, дедукция, проверка и оценка. Чрез този проект използвахме този метод, за да наблюдаваме процеси, формулираме хипотези, проследявахме последствията от предполагаемите прогнози, тествахме новите резултати, материал и хореографии, като се опитвахме да пропуснем петия етап - оценката. Оценяването на резултатите не е в основата на проекта, тъй като е субективна позиция. Целта ни беше ориентация, проучване и изследване.

Ива Свещарова

Чрез възможни адаптации на образци хореографии на Галина Борисова, специално създадени за други изпълнители /сола и дуети/, организирахме процес на изучаване, като тези хореографии се разучаваха от различни танцьори и артисти. До колко тези образци бяха полезни както за професионалисти, така и за публика и симпатизанти? Със сигурност това разучаване на хореографии спомогна на различните артисти да придобият опит, да използват репетиционния процес за опознаване на собствените си възможности и лимити, както и неформалните отворени репетиции за колеги бяха обратна връзка с педагози и артисти, които наблюдаваха процеса на създаване.

Ние винаги можем да експериментираме с танца, за да можем чрез танцовото наследство да изследваме конкретно съдържание, материал, хореография чрез погледа на нов съвременен контекст. Но какво се случва, когато повтаряме направени неща, изучавайки и практикувайки ги? И до колко можем чрез едно съсредоточено и упорито наблюдение да преоткрием „старите“ хореографии? Можем ли да имаме нови гледни точка чрез тези образци? До колко разбираме и оценяваме направеното преди нас? Или до колко искаме да го променяме, не поради „остарялото“ съдържание, а поради това, че „играчите“ изпълнители са други? Адаптирането е съществен елемент от целия процес. При разучването на стари образци се предполага, че те могат да бъдат и видоизменени, тъй като авторът хореограф специално „адаптира“ хореографския материал за новите изпълнители, като взаимно - заедно хореографът и изпълнителят, може да откриват постоянно нови значения или просто да преоткриват някакво ново съдържание, провокирано от времето и опита.

Виолета Витанова

Да започнем с едно наблюдение: все по-рядко гледаме телевизия, но всеки ден по няколко пъти влизаме в социалните мрежи и от там получаваме различна информация от независими източници. Това е практика на ежедневна „гимнастика“, без която не можем да живеем. Но участието ни с физическото тяло/присъствие все по-често остава на заден план /тенденциите пост-COVID/. Случването на запис и виртуалните срещи все повече започнаха да изместват живото изпълнение, поради рестрикции или поради безплатния достъп и масовата консумация. Гледаме изкуство, но малцина участват в него. Наблюдаваме противопоставяне между елитарно и комерсиално изкуство, между класическо и съвременно наследство, между млади и стари, между професионалисти и аматьори и т.н. Политизирането на тези чувствителни „граници“ идва от икономическия стрес, въпреки, че би трябвало да е реакция на естетическите ни предпочитания. Те, естетическите ни предпочитания като че ли все още остават неизговорени, въпреки, че наблюдаваме тенденции такива лични предпочитания да изместват икономическото притискане по естествен път - с известна доза разбиране на случващото се в момента. Естетическите различния се оказват много повече интересни, отколкото религиозните, политическите или икономическите такива.

Виолета Витанова

С този проект РЕПЕРТОАР искахме да отворим границите /собствените и външните/ за диалог помежду ни, като проведем изследване /чрез практика и опит/. Изборът да се започва на чисто, както пост модернистите го направиха през 60-те години на миналия век или провеждането на диалог чрез взаимно разбиране, или противопоставяне, или изучаване на историческото наследство, са все начини да се задълбочим и да изследваме.

Проект РЕПЕРТОАР имаше задачата да проведе диалог, както между професионалисти и утвърдени имена от танцовата сцена, обръщайки внимание на естетически различия и концептуални разграничения, така и имаше задачата да засили провеждането на реални физически срещи с необходимите публики: студенти, ученици, непрофесионална публика, любители и симпатизанти на танцовото изкуство, както и разбира се с утвърдени имена от танцовото сценично изкуство.

Виолета Витанова

Хореографът Галина Борисова има разнообразен и дълъг път на развитие на независимата сцена, както и опит като педагог на няколко поколения артисти /бивш преподавател в НБУ, НАТФИЗ, 4ХС и различни международни проекти/. С изучаването на РЕПЕРТОАР, който Галина е създала по време на нейната професионална кариера /Търсейки Версавия 2001, Хуанита Хилдегард Бо 2005, Антигона-това съм аз 2015, Тук долу всички люляци умират 2017 и други/, хореографът предостави възможност на колеги професионалисти в дългосрочен прериод да разучат и изпълнят някои от нейните емблематични сола и дуети, направени през годините. След един месец репетиции, се спряхме на разучаването на две хореографии: „Тук долу всички люляци умират“ и „Антигона-това съм аз“ в изпълнение на Виолета Витанова, Ива Свещарова и Силвия Станоева. Направихме и запис на репетициите и солата. Резултатът са два цялостни спектакли, които ще можем да покажем на следващ етап и на сцена. След евентуални премиери с публика ще качим и записите в ytube канал на фондация Етюд и галерия Етюд.

Ива Свещарова

Знаем, че такава дисциплина РЕПЕРТОАР почти липсва в университетите и специализираните училища, или поне не е достатъчно застъпена, за да можем да имаме по-тясна връзка и разбиране защо едно нещо е направено в този или онзи момент от историята на танцовото изкуство. Репертоарът е в основата на балетното изкуство и се предава през столетия от танцьори на танцьори, но при съвременното изкуство такава практика не е в основата на концептуалното модерно изкуство и ролята на хореографа придобива голямо значение. Свидетели сме на случаи, когато някои представления се случват само веднъж и остават само като експеримент, поради неразбиране или поради други институционални или финансови причини. Но какво става, когато експериментът се повтори? Как „четем“ неговото съдържание в различен контекст и време?

Такава практика на възстановяване на хореографии, направени преди нас беше доста популярна в Западната Европейска култура и танцова сцена веднага след 1989г., когато се възстановиха и реабилитираха много създадени работи на позабравени хореографи, като им се отдаде необходимото внимание. В България такива примери изобщо не съществуват или определено са недостатъчни.

Силвия Станоева

Тук можете да видите хореографиите, които се изучаваха:

Тук долу всички люляци умират

https://www.youtube.com/watch?v=UfnhFgSMtKw&t=185s

Антигона- това съм аз

https://www.youtube.com/watch?v=hsJdjN8bhOM&t=18s

Търсейки Версавия

https://www.youtube.com/watch?v=te1VzrfyGO8

https://www.youtube.com/watch?v=d3PDSqIKOIg

https://www.youtube.com/watch?v=N66u2MHUM7k&t=290s

https://www.youtube.com/watch?v=EdHMOAxBqrY&t=312s

https://www.youtube.com/watch?v=zRQGu_tbhNc&t=300s

Танцувам Мария Калас

https://www.youtube.com/watch?v=S_pQa_oasJ0

https://www.youtube.com/watch?v=SnxZYMAJGbo

проектът се осъществява с финансовата подкрепа на Национален Фонд "Култура"

вторник, 16 февруари 2021 г.

Реализира се това, което е устойчиво

За съществуването между мечтата за идеал и провалът на тялото

Идва момент, когато всичко се е разклатило и ние трябва да изберем какво да правим, или пък да се измъкнем от там, където сме били до момента. В науката интервалите са нещо като кръстовище, трябва да изберем някой изход, иначе ще се въртим около собствената си ос. Намесата (нашата или външна) води до активен елемент, който може да промени всичко. Затворените общности ни задушават, или поне до момент, когато самите те се задушат и станат излишни.

Всеки се стреми да оцелява. Няма как да няма възможности. Живеейки в динамични системи, където все нещо мърда, ние не можем да стоим стабилно. Но вместо да чакаме, можем да променим треакторията, да анализираме, да построим ново пространство, където да действаме чрез своите канали и социални мрежи. Но колкото и да изчисляваме, не можем да контролираме процесите. Сценарият постоянно се променя, както и процесите се променят. Ранното излизане от „кръговото“ дава възможност за промяна. Не можем да разчитаме на класическото развитие и да чакаме нещата да се подобрят. Ако не правим нищо – какво става? Ако стоим стабилно, винаги нещо може да ни разклати, да ни дестабилизира, и тогава попадаме в нечий друг сценарий. Искаме ли да сме част от него? Подготвени ли сме да предизвикаме наш желан сценарий? Подходящо ли изчисляваме? Следим ли процесите?

Всички ние останахме по домовете си и сега мислим учестено, излезли от собствената си летаргия. Но мисленето не помага. Представете си, че вашият живот ще приключи утре, и вие искате да подредите всичко. Какво ще направите? Единственото което се сещам, е да напишете писмо, в което да се простите с най-близките си, да се извините, ако сте обидили някого, да заявите, че сте имали добър живот и не съжалявате за нищо и да заявите, че обичате всички. Това успокоява и вие се отървавате от по нататъшни действия. Но светът няма да свърши утре, вие няма да умрете толкова лесно и бързо, и затова трябва да се заемете с действия. Но понеже всичко ви е омръзнало (да предположим този сценарий), трябва да тръгнете в друга посока, в която обаче не сте сигурен. Не сте сигурен, защото никога не сте пробвали да сте в друг клъстер, друг кръг от приятели, колеги, среда. Не сте сигурен, защото не знаете кое е най-доброто за вас. Съществувате между мечтата за идеал и провалът на тялото. Наслаждението е изчезнало, познавате далеч повече, отколкото е необходимо. С други думи, моето тяло ме приземява, желанията са уморителни. Моето тяло е в опасност. Чувствайки как тялото ни се вълнува, движи, ликува или плаши, предизвиквайки ни да се размърдаме, ние можем да изхвърлим частици от него (животът все пак е кратък), и да преминем на отсрещната срана на тротоара (минаващият плаши ли ни?). Това което отново може да ни удиви и развълнува, е не различието в мненията, а точната им противоположност. И с пълно право можем да възкликнем: Това вече е прекалено! Реализира се това, което е устойчиво. Уви!

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура"

вторник, 9 февруари 2021 г.

Творчески инициативи - Галина Борисова

"Тук долу всички люляци умират" Галина Борисова

Творчески инициативи – ноември 2020/ март 2021

„Тук долу всички люляци умират“

Проект на Галина Борисова

С участието на Ива Свещарова и Виолета Витанова

Виолета Витанова, репетиция в Галерия Етюд

През ноември месец започнахме репетиции с Ива Свещарова и Виолета Витанова по проект РЕПЕРТОАР, който предполага възстановяването на някои мои стари хореографии, които обичам много и върху които работих много. Провеждаме репетиции всеки месец от ноември 2020 и всяка следваща седмица чакаме отново да се видим и работим по възстановяването на солото, чиято премиера беше преди 3 години – „Тук долу всички люляци умират“. Работим до късно вечер, без да броим часовете, тъй като за всички ни е много интересно как този хореографски материал, направен за мен самата, може да се представи от други изпълнители. Усещането за връщане към този благодатен материал за нас е едно прекрасно пътуване към времето на Рихард Вагнер и Марсел Пруст, с които преди години бях прекарала толкова часове, слушайки музиката или четейки романите. А после огромният брой репетиции повече от година, за да визуализирам неуловимото. Предизвикателство, което и до днес си остава енигма защо се захващам с мисия, която обикновено е обречена на провал, продължава да ме забавлява и изпълва с надежди.

Не знам кога ще имаме възможност да представил солото, но и не бързаме. Изпипваме всеки детайл, откриваме невероятни възможности за посока, която не е обект на внимание от съвременните хореографи. Да представяш качества, които изследват безсилие, умора, гняв, немощ (обикновено танцьорите търсят точно обратното - да са силни, неуморни, щастливи и мощни), качества, които са подчинени на постепенното затихване, знание и опит, които не представят щастливото завръщане към живота, а по-скоро се отправят към мълчанието преди последните сетни дни, когато всичко е преминало през нас като на филм с повреден звукозапис. Зинали устни, които искат да вият, не да крещят, не да стенат, а да се борят срещу несправедливото безвъзвратно, когато вратата се затваря автоматично.

Пиша този текст, за да увековеча (ах, как странно звучи това) целият работен процес, който ни дава толкова много. Разбира се резултатът е важен, но процесът не по-малко. Изпипването на всеки детайл, когато всичко има огромно значение, когато не подминаваш и най-малките случвания, обсебен си от концентрация, вслушваш се във всеки жест, бориш се за всяка секунда внимание към случващото се, към положението на главата, ръцете, корпуса, краката, но не като символи на изразност, а като предавател на усещания, на чувства, на оголеност. Чудиш се кога ще приключиш с всичко това, кога ще ошлайфаш всяка стъпка, кога ще достигнеш съвършенство. И да – стремежът е полет, а полетът начин да изразиш себе си, да докоснеш, да разчувстваш, без да си излишно патетичен или сантиментален. Опитваш се да се докажеш преди всичко на себе си. И на хореографа, който ти се е доверил. Не се противиш, не се отказваш. Бориш се. Цялата хореография всъщност е борба за оцеляване.

Всичко това се развива на един голям матрак с повече от 30 възглавници в него, който променя непрекъснато повърхността си; разкриваш се бавно, достатъчно бавно, за да изследваш по пътя, и докато се бориш да запазиш равновесие или просто лазиш достойно, очаквайки да те връхлети някаква електрошокова мощ, която да те извади от ежедневните дребнавости, когато всичко се е концентрирало на повърхността, и не смее да мръдне на сантиметър.

Ива Свещарова, репетиция в галерия Етюд

„За отправна точка Галя Борисова взема „По следите на изгубеното време“ на Марсел Пруст. Прозрачни листове, ръкописно изписани с бележки и цитати от романа, се намират по белите плотове, обграждащи в квадрат сценичното пространство, и очакват зрителите по столовете. Те въвеждат в пространство на пресрещания на потока на мисълта на писателя и потока на разсъждения на хореографката. Емблематичното легло от романа на Пруст, превърнало се в символ на тленността, на преживяванията на едно изпълнено с копнеж и въжделения болно тяло по пътя към неговия край, е материализирано, уголемено, абсолютизирано, изцяло заемайки сцената. Изисканите чаши, наредени по заграждащите я плотове и между изписаните листове, му придават някак особена тържественост.“, така пише в една своя статия Ангелина Георгиева. Тя продължава: „През цялото време, дори  когато директно се обръща към зрителите, Галя остава дистанцирана и изолирана в свое пространство. Под звуците на Шубертовата „Серенада“ (позната още като „Лебедова песен“) изпълнителката бавно се появява загърната в тъмно палто. Фигурата й изглежда смалена в контраст с мащабния бял чаршаф. Вместо движенията й да отговорят на танцувалността на музиката, тялото й много бавно, прегърбено се свлича на леглото. То плавно се надига и търсещо се озърта нагоре, за да се свлече отново и да се свие, прикривайки глава. Цигулките на Шуберт се сливат с трептящите високи тонове на прелюдията на Вагнеровия „Лоенгрин“, а тялото опипом се плъзга по повърхността на леглото, потъвайки в него, превръщайки се просто в един немощен контур, извън всякаква индивидуалност. То ту спира, ту отново събира сили да продължи, конвулсира в прокашляне. На фона на сюблимната музика всяко усилие да се надигне изглежда като изпълнено с драматизъм геройство. Като разчистване на пътя към края.“

И ето ме сега, изправена пред вас с цялата ми разпарчетосана същност, оставена да се ориентирам сама с предположения за бъдещето на живота ми, полегнала уютно на леглото, безнадеждно очакваща да избегна проблеми, които нямат разрешаване и които отлагаме, като си мислим, че така желаните промени може да ни се струват невъзможни и далечни, но при събуждане сутрин и с изгрева на слънцето ние отново се самозалъгваме, че можем сами да се справим с живота си, и денят започва да ни се струва необходим, за да даде възможност на някаква електрошокова мощ да ни връхлети или изненада...

Бих могла да продължа, но струва ми се тук бих могла да спра...Поне за сега!

Очаквайте премиерата на проекта през лятото и есента на 2021!

проектът е подкрепен от Министерство на културата, програма Творчески инициативи 2020

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура"

вторник, 2 февруари 2021 г.

Етимологии на Ролан Барт, нещо като речник на думите

Цитати:

„Когато пише разочарование, това означава изоставяне“

В танцът изоставянето на техническите възможности води до разочарование на много колеги и зрители, пренебрегват се показност и безпредметно демонстриране на техника, но пък такова „изоставяне“ помага да се тръгне по друг път, където си мисля, че може да се изследва свободно и дистанцирано. Не е нужно да смайваме, достатъчно е да сме верни и деликатни и да омайваме… а „изоставеното“ не е слабост или отказ, по-скоро е сила за детерминиране на поведение! Ограниченията помагат, аскетизмът – също!

„Отвратителен – за отхвърляне“

В танцът може да се отхвърли всичко, може да не се танцува, да не се занимаваме с тялото, да не се движим по начин, по който другите са го правили; танцът може да е статичен, захвърлен, отвратителен и въпреки това да ни е симпатично неговото отхвърляне.

„Мил – който може да бъде обичан“

Танцът винаги е обичан, защото той е безобиден. Колкото и да е социален, политически или демократичен, той не може да навреди. Затова всичко го обичат, въпреки, че малко го практикуват.

„Образ, отражение – подражание“

Танцът може и да не се занимава с образи, но той винаги е отражение на случващото се. Подражанието на отминали клишета и метафори, води до повторение на образите. А когато те са създадени от поколенията преди нас по достоен образ и подобие, няма смисъл да копираме образците. По-добре да отразяваме новата реалност и действителност, които са ни по-близки и по-разбираеми.

„Несигурен – който може да бъде умоляван, трогнат“

Несигурността си личи на сцената. Личи си и в живота. Но ако в живота несигурността все още може да ни трогва, то в изкуството тя определено отблъсква.

„Оценка – обосноваване на ценност“

Ако въобще можем да сме сигурни, че нещо е ценно и обосновано, поради субективни причини и разнообразие на гледни точки. Оценката трябва да се стреми да е обективна и да обосновава някакви ценности. Ако въобще е полезно да се оценява.

„Палавост – вихрено въртене“

Какво по забавно от палавото отношение към действителността. Всичко се завихря в даден момент и ние само можем да приветстваме такова „завъртяно“ поведение.

„Задължение – връзка“

Задължението на артиста е да ни учи, въпреки че той може да се съгласява или да не се съгласява с наследството от миналото. Но даже и да не използваме историята, връзката ни с културните явления е задължение на всеки творец.

„Определение – очертаване на граници“

Колкото повече отменяме границите, толкова повече те се очертават. Очертаването на възможностите ограничава, то не може да стимулира.

снимка: Велин Белев

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура"

Предпочитания за танц

петък, 26 февруари 2021 г.