Жестовете като събитие

Когато жестовете станат събитие

"Лиризъм"

Красен Кръстев в хореография на Манолис Ципос

снимка:Ани Колиер

фестивал "Етюди и приятели"

Свидетели сме, че представления и артистични акции може да се случват навсякъде, но разликата между театър/сцена и всяко едно друго място, което може да е перформативно е огромна. В първият случай се занимаваме с интерпетиране на текст; разделение на отговорностите между артист/зрител; представяне на другости (в повечето случаи текст, написан от други); докато във вторият случай трябва да говорим за лични позиции; да представяме нещо специфично в някакъв сигурен или поне личен контекст; да кондензираме информация, без да изискваме другите да са съгласни с нашите факти и тълкувания. И тук си задаваме въпроса: Каква е разликата между представление и перфомативност?

От името на кого говорим? Всички имаме версии за нещо, за различните случаи. Всичко има последствия, но кой продуцира последствията? Ако декларациите са продуцирани за да именуват нещата, това не е ли представяне, чрез реч или действие на тялото. Всички действаме при изказване. Ако някой обобщава какво някой е казал, той го прави от негова позиция, а не от името на всички. Говоренето има също някакво соматично измерение. И най-добре е да говорим от наше име. Не да обобщаваме. Силата, когато не се адресира е по-любопитна, отколкото да се говори изобщо. 

Обект на внимание може да е всичко, можем да активираме детайли, да се насочим към дребни на пръв поглед неща. Но не можем да наставляваме или да искаме всички да усещат и разбират по един единствен начин. Ето защо трябва да се обръща внимание на жестовете, които съпътстват думите. Те не трябва да припокриват езика, а да разкриват нови предложения. Трябва да направим събитие от тях, а не да ги използваме за обяснение. Жестовете и поведението на тялото говорят. Понякога те нямат много общо с казаното, извират от дълбините на натрупания опит и необяснимо ръкомахат. Ако успеем да ги направляваме, тогава неминуемо ще се отправим в едно контролирано поведение, което ще надмогва очевидното. И само един проницателен поглед може да долови същността на жеста. Това разбиране винаги ще е самостоятелно отношение, което ще съществува, докато усетим или измислим нови значения. Жестовете могат да бъдат събитие, а когато са повторени в друго време и в друга ситуация, може да означават различна позиция. Но те – жестовете, винаги ще са по-силни от думите.

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура" 

                                                                                                                         

Перформативност

"Методът на Г-жа Лидия" премиера 2019 в галерия Етюд

хореография Галина Борисова

изпълнение Лидия Стефанова

снимка Ани Колиер

Някои думи създават перформативност: „ Обещавам ви. Ще сложа тази картина на стената“. Думи, които създават нещо. Така започваме да мислим за действията, а не за самите думи. При такава позиция създаваме език на тялото, на жестовете, на думите. Всички ние структурираме живота си. Когато говорим, ние също действаме. Но ако приемем, че думите не са първите, тогава езикът на тялото, на представянето е основата. Ние притежаваме първо тялото, преди да проговорим. Така че говоренето е специална разновидност на човешкото поведение. Поведението е основно нещо за тялото.

Ако наблюдаваме внимателно, можем да открием специфичност при всеки отделен човек при неговите рутинни действия: например миенето на зъби, обуването на обувки, сядането на стол. Тези действия са сами по себе си ежедневни и ние не им обръщаме внимание. Просто ги правим. Но при изследването им и при по-внимателното наблюдение откриваме поведение, което си струва да изследваме; защо всеки път си мием зъбите с дясната ръка, или защо използваме повече левият крак при сядане, или защо си завързваме обувките по този или онзи начин.  Когато представим тези действия в галерия или някакво друго сценично пространство, те се превръщат от нещо обикновено в нещо повече. Въпроса е да дали ни се работи в такава посока, която предоставя ново отношение към обикновени рутинни действия. Някои могат да бъдат уплашени от такова микроскопично отношение към детайлите, но пък други, по-проникновени, определено се забавляват с това.

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура" 

                                                                                                                         

-->

Публиката не гледа просто една игра, тя винаги участва в нея

Публиката не гледа просто една игра, тя винаги участва в нея. Дори само чрез гледане, седене, присъствие, по-рядко чрез активни действия като съучастник, публиката винаги трябва да се третира като участник.  Очаквания? Хубаво е да ги имаме, но най-вече трябва да ги създаваме. Пасивното очакване не помага да придвижваме нещата напред. Когато отиваме да гледаме нещо от сферата на съвременните изпълнителски изкуства, по-скоро очакваме. В позиция сме да получаваме нови предложения, нови предизвикателства, омръзнало ни е да присъстваме на повторения и лоши интерпретации. Малцина обаче са готови за предизвикателства. Въпреки, че моето усещане е, че не трябва да се подценяват различните оценки, да се пренебрегват зрители, които изискват и имат позиция. При съпротива и съмнения обаче, последиците са разочарование. Демонстрира се поведение, което винаги е субективно. Може позицията да е акт на съпричастие, породена от неочакваното, оригиналното, но само когато сме в съгласие с видяното или направеното; при акт на отрицание (поради срещата ни с баналното), се проявява смела позиция, но такива примери са доста оскъдни. Повечето мълчат. Мога да приема две такива коренно противоположни позиции, но ме притеснява саботирането на възможността оригинално да получи повече видимост. И тук упрекът ми е към критика, експерта, продуцента. Гледаме отстрани и не участваме, но пасивността също е участие.Не сме помогнали. Как ли се чувства човек в такава позиция?

Всяка една идея може да се сложи на масата. Но не може да използваме или представяме каквото и да е, защото всичко може да ни се случи отново. И не трябва да се изненадваме, че хората имат чувство на износване. Хем се плашим от новото, хем не ни е комфортно със старото. Не можем да повтаряме до безкрай миналото и направеното преди нас. Трябва да се преместваме напред. Но как? Как се постига оригиналност, видимост, как се привлича публика, как се намират последователи? Тълпата очаква себеподобни, тя не толерира различните. И изолирани в малки групи, все повече ставаме враждебни един към друг. Но такава атмосфера на отрицание не може да издържи дълго, все пак трябва да се разговаря. Ако сме настроени позитивно - трябва да поздравим поне усилията на някой, който участва в процеси доколкото може и както може. Но пък гордостта, че ние сме по-така, по-кул, по-умни - пречи да поздравяваме, или да си признаем нашата пасивност като неуспех. Новото поколение не е настроено да е щедро. 

Кои чувстват неудовлетвореност? Със сигурност не тези, които действат. Те са си свършили работата и не са от мърморещите, които нищо не предприемат.  Докато самите ние участваме и се опитваме да придвижваме нещата напред, играта продължава. Очаквания, които са свързани с преброяването на  резултати и статистики, не спомагат за траен ефект при създаването на културен продукт. Времето е единственият свидетел. Не можем изневиделица да предполагаме бъдещи тенденции, да проявяваме постоянно досетливост, да изпъкваме внезапно. Знаменитости стават тези, които правят скандали и работата им определено се концентрира към умишлени провокации, свързани най-често със сексуалните и интимните им подробности. Who cares?. Мен лично такава арогантност ме отблъсква. 

Има обаче артисти, които тихо си работят, създават, не привличат внимание. Изисква се смелост да си копаеш в градинката, да стигнеш до някакво натрупване и чак тогава да се изкажеш, да оставиш времето да съди. Обаче всички нездрави амбиции подкопават нашите действия, или бездействие и всичкото това е притеснително.  Но това не значи, че не трябва да се опитва. По-добре да се провалим, отколкото нищо да не произвеждаме. Изборът е наш, трябва да сме отговорни и готови да понасяме всякакви критики и неразбиране към това, което правим. Да, имаме различия. Не се разбираме. Не се изслушваме. Участваме в лъжи. Толерантни днес, за да сме позитивни, отново се залъгваме. Просто не смеем да изразим ясни позиции. Трудно се критикува, особено когато не са поискали мнението ни. И така стигаме до мълчанието на мълчащите.

Да имаш имунитет е отговорност. Не се живее в изолации. Конкретните идеи помагат. Но днес е трудно да открием или произведем някакви проникновения, сред цялото това разнообразие и познание, завещано от предците ни. Това което се наблюдава (особено при изискванията на пазара или модата и бързината на случването) е  да се представят актуални политически и социални позиции (да сложиш банана с тиксо на стената и да си продадеш идеята за няколко хиляди) е изключителна спекулация, скучно и самоцелно повторение, съмнителна интерпретация на отдавна изчерпани идеи. Но по-безсмисленото е да не правиш нищо и само да критикуваш. Тук моят коментар също става излишен и може да бъде оспорван. Но пък  пасивността е по-лошото зло от това да се опитваш да произвеждаш и да си вървиш по пътя. Публиката също трябва да е отговорна и ако нещо не й харесва, то няма нужда да лицемерничи и присъства на културни прояви, които й носят неудовлетвореност, тя просто може да "изяде банана".

Да, изисква се кураж. Трябва ли да сме мърморещи и пасивни, когато светът ни предлага толкова неизследвани посоки и реалности? Упадъкът ни тормози. Недоволни сме. Как да се  радваме на добър живот? „Поне до вчера имахме добър живот“ - така казва болшинството. И се примирява със съдбата. Остава ни да се наслаждаваме на постиженията на цивилизацията. Отношението трябва да е благодарност. Всичко което имаме от литературата, музиката, изкуствата, науката е тук. Просто трябва да го потърсим. И да престанем да сме недоволни. Публиката не трябва да се възприема като масовка, тя трябва да се научи да е съпричастна и да има усещането, че е част от играта. Нека да не я подценяваме и пренебрегваме.

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура" 

                                                                                                                         

-->