Публиката не гледа просто една игра, тя винаги участва в нея

Публиката не гледа просто една игра, тя винаги участва в нея. Дори само чрез гледане, седене, присъствие, по-рядко чрез активни действия като съучастник, публиката винаги трябва да се третира като участник.  Очаквания? Хубаво е да ги имаме, но най-вече трябва да ги създаваме. Пасивното очакване не помага да придвижваме нещата напред. Когато отиваме да гледаме нещо от сферата на съвременните изпълнителски изкуства, по-скоро очакваме. В позиция сме да получаваме нови предложения, нови предизвикателства, омръзнало ни е да присъстваме на повторения и лоши интерпретации. Малцина обаче са готови за предизвикателства. Въпреки, че моето усещане е, че не трябва да се подценяват различните оценки, да се пренебрегват зрители, които изискват и имат позиция. При съпротива и съмнения обаче, последиците са разочарование. Демонстрира се поведение, което винаги е субективно. Може позицията да е акт на съпричастие, породена от неочакваното, оригиналното, но само когато сме в съгласие с видяното или направеното; при акт на отрицание (поради срещата ни с баналното), се проявява смела позиция, но такива примери са доста оскъдни. Повечето мълчат. Мога да приема две такива коренно противоположни позиции, но ме притеснява саботирането на възможността оригинално да получи повече видимост. И тук упрекът ми е към критика, експерта, продуцента. Гледаме отстрани и не участваме, но пасивността също е участие.Не сме помогнали. Как ли се чувства човек в такава позиция?

Всяка една идея може да се сложи на масата. Но не може да използваме или представяме каквото и да е, защото всичко може да ни се случи отново. И не трябва да се изненадваме, че хората имат чувство на износване. Хем се плашим от новото, хем не ни е комфортно със старото. Не можем да повтаряме до безкрай миналото и направеното преди нас. Трябва да се преместваме напред. Но как? Как се постига оригиналност, видимост, как се привлича публика, как се намират последователи? Тълпата очаква себеподобни, тя не толерира различните. И изолирани в малки групи, все повече ставаме враждебни един към друг. Но такава атмосфера на отрицание не може да издържи дълго, все пак трябва да се разговаря. Ако сме настроени позитивно - трябва да поздравим поне усилията на някой, който участва в процеси доколкото може и както може. Но пък гордостта, че ние сме по-така, по-кул, по-умни - пречи да поздравяваме, или да си признаем нашата пасивност като неуспех. Новото поколение не е настроено да е щедро. 

Кои чувстват неудовлетвореност? Със сигурност не тези, които действат. Те са си свършили работата и не са от мърморещите, които нищо не предприемат.  Докато самите ние участваме и се опитваме да придвижваме нещата напред, играта продължава. Очаквания, които са свързани с преброяването на  резултати и статистики, не спомагат за траен ефект при създаването на културен продукт. Времето е единственият свидетел. Не можем изневиделица да предполагаме бъдещи тенденции, да проявяваме постоянно досетливост, да изпъкваме внезапно. Знаменитости стават тези, които правят скандали и работата им определено се концентрира към умишлени провокации, свързани най-често със сексуалните и интимните им подробности. Who cares?. Мен лично такава арогантност ме отблъсква. 

Има обаче артисти, които тихо си работят, създават, не привличат внимание. Изисква се смелост да си копаеш в градинката, да стигнеш до някакво натрупване и чак тогава да се изкажеш, да оставиш времето да съди. Обаче всички нездрави амбиции подкопават нашите действия, или бездействие и всичкото това е притеснително.  Но това не значи, че не трябва да се опитва. По-добре да се провалим, отколкото нищо да не произвеждаме. Изборът е наш, трябва да сме отговорни и готови да понасяме всякакви критики и неразбиране към това, което правим. Да, имаме различия. Не се разбираме. Не се изслушваме. Участваме в лъжи. Толерантни днес, за да сме позитивни, отново се залъгваме. Просто не смеем да изразим ясни позиции. Трудно се критикува, особено когато не са поискали мнението ни. И така стигаме до мълчанието на мълчащите.

Да имаш имунитет е отговорност. Не се живее в изолации. Конкретните идеи помагат. Но днес е трудно да открием или произведем някакви проникновения, сред цялото това разнообразие и познание, завещано от предците ни. Това което се наблюдава (особено при изискванията на пазара или модата и бързината на случването) е  да се представят актуални политически и социални позиции (да сложиш банана с тиксо на стената и да си продадеш идеята за няколко хиляди) е изключителна спекулация, скучно и самоцелно повторение, съмнителна интерпретация на отдавна изчерпани идеи. Но по-безсмисленото е да не правиш нищо и само да критикуваш. Тук моят коментар също става излишен и може да бъде оспорван. Но пък  пасивността е по-лошото зло от това да се опитваш да произвеждаш и да си вървиш по пътя. Публиката също трябва да е отговорна и ако нещо не й харесва, то няма нужда да лицемерничи и присъства на културни прояви, които й носят неудовлетвореност, тя просто може да "изяде банана".

Да, изисква се кураж. Трябва ли да сме мърморещи и пасивни, когато светът ни предлага толкова неизследвани посоки и реалности? Упадъкът ни тормози. Недоволни сме. Как да се  радваме на добър живот? „Поне до вчера имахме добър живот“ - така казва болшинството. И се примирява със съдбата. Остава ни да се наслаждаваме на постиженията на цивилизацията. Отношението трябва да е благодарност. Всичко което имаме от литературата, музиката, изкуствата, науката е тук. Просто трябва да го потърсим. И да престанем да сме недоволни. Публиката не трябва да се възприема като масовка, тя трябва да се научи да е съпричастна и да има усещането, че е част от играта. Нека да не я подценяваме и пренебрегваме.

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура" 

                                                                                                                         

-->