неделя, 31 януари 2021 г.

Провокирана от Ролан Барт

 


Активирането е акт, който може да е реакция на възмущението и страхът, но може и да е акт на изразяване на позитивни емоции. Първата реакция е реактивна, докато при втората - движещата сила е удоволствието. И двете имат полза, ако бъдат „уловени“ във форма, полезна за човечеството, което има нужда от истина и плътност. При такова съгласие и предположение, изкуството е значително важна страна на ценностите и смисълът на живот. 

 

Старанието да бъдем това или онова провокира въображението ни, кара ни да действаме и да се активираме. Състоянието на действието е сложно занимание, което не винаги е подкрепено с удобство и комфорт, действието изисква усилия, чрез които да приложим придобитите умения в създаването на продуктивни „производства“. И тук личното ни удобство може да бъде разклатено, тъй като можем да не бъдем разбрани или приети (поне това може да не стане веднага). Важното е, че сме разклатили Природата (личната и обществената) чрез действие, което да стане източник на истината. Та нали истината ни кара да действаме и да създаваме форми, които да ни откъснат от убежището и установените правила, за да формираме или деформираме нови пропорции. Структурирането на мисли, емоции и практики наслагват енергия, която избликва в моменти на осенение. Окрилени временно - ние се активираме.

 

„Понякога вечер, след като е писал през целия ден, го обзема неприятно чувство, което граничи със страх и се дължи на усещането, че произвежда двоен дискурс, който надхвърля поставените му цели: цел на неговия дискурс не е истината и въпреки това той се явява утвърдителен“. (Ролан Барт)

 

Важното е да сме „вписани и прикрепени към място, което да произхожда от смисъл и да ни задвижва“. Четейки Барт се опитвам да прилагам неговите изречени фрази, провокирани от стари фотографии, снимки, портрети и образи, които ни поразяват с очарованието си, припомнят ни миналото, младостта или виденията, свързани с визуалното, с физическото, а защо не и с танца. Тези дискретни образи изникват във въображението и ни карат да се активираме и да сме производителни. Но какво произвеждаме? Каква е стойността на увлеченията ни? Какво начертаваме? Какво предлагаме? Какви са причините?

 

Не можем да живеем само с/сред консуматорство, пари и увеличаващо се потребление. Иска ми се да вярвам, че възможността да придадем на нищетата и кризите некомерсиалност, да се издигнем над арогантността на живота и да придадем смисъл и творчество е позитивна реакция и движеща сила на удоволствието и радостта. Приятно е да сме създатели на форми, свързвайки чертите на детайлите и структурирайки пространството. И без високомерие да се срещаме с различните други по един начин, способен към съпричастност, без да се поддаваме на господстващото мнение или практики. Одобрението не е избор. Изборът трябва да е наш, интелектуална устойчивост и проявено откровение, „подготовка на смисъл“.

 

Автономия 

 

„Тайнствено и енигматично е онова копие, което е откъснато от оригинала, и същевременно го възпроизвежда и преобръща: то може да възпроизвежда единствено преобръщайки, нарушавайки безкрайната поредица от подобия“. Ролан Барт ни кара да се замислим за отраженията, да напишем думата грешка с грешка, да преразпределим ролите в това безкрайно омайващо отражение. Примерите са безкрайни. Барт ни напомня: „фризьорът отива да го подстрижат, ваксаджията (в Мароко), комуто лъскат обувките, готвачка, на която поднасят ястие, актьор, който в почивния си ден отива на театър, режисьор, който гледа филми, писател, който чете книги, г-жа М, възрастна машинописка, винаги пишеща с грешка, думата „грешка“. Така създаваме преобърнато наслагване, срастваме равнищата“.

 

В изкуствата ролите отдавна са разменени. Учителят става ученик и обратното, публиката се задейства активно, под инструкциите на артиста, артистът остава пасивен, активирайки зрителя, танцът става говорлив, за да даде нови възможности, текстът става оскъден, за да даде шанс на тялото, драматургът се качва на сцената, излиза на открито, изпълнителят не изпълнява нищо, всички са разбъркали местата си;  този  опит дава възможност да се изкатерим на „върха“ и да се наслаждаваме на откритите пространства, на гледката, на движението, на свеж въздух. Не става въпрос да се опитаме да сме други, или да станем писатели, понеже пишем, става въпрос да намерим смисъл в чуждата история, като „изменим“ на собствените си способности. Излагайки се на риск, правим това което не сме, но може да бъдем, и така се активираме.

 

„Когато играех на „пленници“ в Люксембургската градина, най-голямо удоволствие ми правеше не да предизвиквам противника и дръзко да се излагам на риска да бъда пленен, а да освобождавам вече пленените – в резултат и двете страни отново се връщаха в играта и всичко започваше отначало“. Един играч властва само временно, достатъчно е да се намеси трети, за да разбърка играта. Този трети може да отблъсква догмите, или по-скоро неговата задача е да прави това. „Различието не води до никакво подчинение: никой няма последната дума“, споделя Ролан Барт.

 

„За глупостта мога само…да кажа, че тя ме омагьосва“

 

Защо да се срамуваме от грешките. Ние изказваме безкрайните си предложения с радост, понякога със свян, но ако нещо ни интересува, можем да произведем, да се изразходим. „Аматьорът (онзи, който се занимава с живопис, спорт, наука, без амбиции за майсторство или компетентност) следва единствено своето наслаждение (amator – който обича и продължава да обича); той изобщо не е герой (на творчеството, на съвършенството); той безвъзмездно (за нищо) се разполага в означаващото – в непосредствено завършената материя на музиката, на живописта; обикновено в практиката му не се съдържа някакво рубато (жертване на обекта в името на неговия атрибут); той представлява или би могъл да представлява – контрабуржоазен художник“.

 

Ролан Барт ни обнадеждава, че можем да грешим. Нали така все пак се активираме и произвеждаме. Но глупостта може и да навреди, особено, когато участва във властта. Кой иска да е политически субект, или обект на политика? Трябва да изберем едното. Не може и двете. Каквото и да правим, ние сме в тялото, което може или не може. Каквото и да правим, ние сме в него. То ни съпътства. Затова си мисля, че точно активирането ни да правим, да създаваме - единствено може да бъде ограничено с тялото. Ако то не може да се справи с практиката, тогава идеите  не струват и пукната пара. „Поне съгласувайте вашия вкус с идеите си и пр. (сцената продължава до безкрай). Чувствителен, жаден и мълчалив -  тези думи не бива да бъдат отделяни една от друга“.

 

 

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура

                                                                                                                         

сряда, 13 януари 2021 г.

Александър техника 2 част


 

 

 За жертвите на нашата култура

Александър техника

Джудит Лейбовиц[1]

 

Александър техника се преподава повече от седемдесет години, като едва през последните три години става позната и дори популярна в Америка. Въпреки че изпълнителите винаги са били сред най-ентусиазираните студенти, от съвсем скоро тази дисциплина става част от програмите за актъорски тренинг в няколко американски театрални компании: American Cincervatory Theatre в Сан Франциско, Arena Stage във Вашингтон и Американския Шекспиров фестивал в Kънектикът. Актъорите и преподавателите осъзнават, че от съществено значение за актьора е да намери своята неутрална” позиция или точно центриране-изравняване (alignment) по време на движение или стоене. Когато тази неутрална позиция стане органична част от функционирането на актьора, той може да преоткрива и да предприема всякакви отклонения (движения на характера) от тази точна позиция на центриране, без да застрашава тялото си. Кристин Линклейтър (Kristin Linklateр[2]), водещ преподавател (Tyrone Guthrie Theatre) по гласов тренинг за актъори включва техниката на Александър в програмата си по проект, подкрепен от фондацията на Рокфелер.

 

Този скорошен интерес към Александър техника има своята предистория. Тя започва в Австралия, премества се в Англия и по-късно стига до Америка. Около 1890г. в Австралия актьор на име Фредерик Матиас Александър развива метод, който му помага да се справи с личните си проблеми. Александър страдал от постоянно повтаряща се загуба на гласа - сериозен проблем за един актъор. Kато че ли нямало органична причина за затрудненията му. След сериозна самоанализа и изследване на собственото тяло чрез система от три огледала, той открива, че загубата на гласа му е свързана с движение на главата надолу и назад. Александър смята, че това движение осъществява натиск в основата на черепа, който предшества акта на говоренето. Той установява, че чрез потискане на това движение на главата спрямо врата, може да се справи успешно с проблема си. Oще повече той установява, че потискането на това действие се отразява благоприятно на преразпределението на напрежението в цялото тяло. От тези експерименти със себе си Александър открива механизъм за интегрирано движение, основаващ се на определен баланс на главата в позицията й спрямо гръбначния стълб. Той отбелязва, че всяка намеса в този баланс води до напрежение, разцентроване и липса на координация в движенията на тялото. От друга страна, способността да се поддържа този баланс в движенията дава възможност за освобождаване на физическото напрежение, подобряване на центрирането/ изравняването (alignment) и мускулната координация, както и подобряване на механизмите на тялото.

 

Александър описва начина, по който човек се отнася към тялото си както в движение, така и в покой:  като "използване на себе си". Неговите открития за собствената му употреба на тялото довеждат до разработването на систематизирана техника за контрол и промяна на навиците. Използвайки тази техника, човек съзнателно изтрива това, което преди е било автоматично, случвало се е по навик и съзнателно подменя този навик с по-добър, който постепенно се автоматизира. Откриването на проблемите на механиката на тялото, произтичащи от навици, и формулирането на подход за решаване на този проблем представляват приносът на Александър в областта на психофизическото образование.

 

Александър напуска Австралия около 1900 и пренася своите техника и познания в Англия. Почти четири десетилетия по–късно той открива училище в Масачузетс и започва да тренира малка група от преподаватели. Част от хората, които го подкрепят, са Джордж Бърнард Шоу , Олдъс Хъксли , който базира няколко романа на тази техника, един от които е «After many a summer dies the swan» и Джон Дюи, който също посвещава текстове  (не художествени) на този подход.

 

Александър смята, че сме физически жертви на нашата култура. Модерните технологии са произвели огромни системи от форми и занимания за наше улеснение. Да вземем само един пример: съществуват стотици вариации на формата на стола, множество различни гледни точки за това как трябва да се седи на стол. Всъщност ние, не столът, правим  компромиса. Съгласили сме се да приспособим тялото си към диктата на столовете. Много рядко срещаме стол, чийто дизайн отговаря на изискванията на човешкото тяло. По този начин ние позволяваме формите и продуктите на нашата култура да променят центрирането/ изравняването на тялото ни, за да удовлетворим техните структурни изисквания. Нагодили сме се към модели на употреба, ръководени от навика, които буквално ни обезформят. Александър смята, че човек трябва да настигне културата и начинът да направим това е да се научим (или да си припомним) съзнателно да използваме тялото си правилно. Механизмите за тази употреба съществуват в нашите тела, но са латентни, погребани от слоеве несъзнателни навици. Неговата техника предлага инструменти за процеса на събуждане.

 

Заучените отговори на движенията изграждат „комплекс” от несъзнателни подготовки на тялото. Този „комплекс” е различен за всеки индивид, както и за всяко движение. Движения, които по навик се извършват всеки път по един и същи начин, формират „комплекса”, характерен за конкретния човек. Например танцьорът, актьорът или музикантът изпълнява своите специфични умения чрез употребата на установени лични модели на движение. Това са несъзнателни навици, които много често включват мускулно напрежение. Това напрежение може да предизвика неправилна настройка на съотношението гръбнак - глава и може да попречи на свободната и естествена употреба на тялото. Всички техники, които артистът трябва да научи, за да практикува своето изкуство, са базирани на тези основни и погрешни навици. В следствие на това вместо да изпитва физическа лекота и комфорт при изпълненията си, артистът единствено изпитва изключително напрежение, болка и изкривяване на тялото. За съжаление по този начин неправилната употреба на тялото, направлявана от навика, води до творчески неуспех.

 

Ние може да натрупаме тези проблематични движения, управлявани от навика, от много ранна възраст. Още докато се опитваме усърдно да пишем четливо и красиво, докато се учим да държим молива (доста трудно за много шест-годишни деца) започва натрупването на вредните навици. Концентрирането с цялата ни мощ може да предизвика изгърбване, изкривяване на лицето, напрежение в раменете, ръцете, пръстите и цялото тяло. Даже лицето ни може да се опъне и да гледа начумерено, докато се опитваме да се справим със задачата. Едно шест годишно дете може да си изгради навици, свързани с акта на писането, които ще го съпътсват в зрелостта му, когато самият акт вече няма да е проблем, тъй като ще се е превърнал в автоматизъм. Но и първоначалните основни невромускулни проблеми, създадени в процеса на научаването как се пише също са автоматични. Всеки път, когато взимаме молив или химикалка, се появяват същите стари рефлекси. Ние създаваме модели на употреба на тялото, които повече или по-малко произвеждат напрежение и изкривявания. И колкото повече порастваме и се развиваме, добавяме нови навици към обичайния ни „репертоар”. Движението несъзнателно се интерпретира от кинетично чувство, което е следствие от минал опит. Несъзнателно то се съотнася, употребява или отхвърля стари модели на движение.

 

Студентът по танци, който влиза в студио, за да работи, вече има установени движенчески навици и всички те влияят на начина му на танцуване. Ако например той има изключително изкривен гръбнак, той ще изпълнява всички упражнения с изкривен гръб и така ще задълбочава състоянието си може би докато не започне да изпитва изключителна болка. Или ако има навика да си вдига ръцете като си повдига раменете и по този начин натиска главата и врата и увеличава дъгата в средата на гръбнака, студентът винаги рефлексивно ще си вдига ръцете по този начин. И ако бъде помолен да коригира това, той може да успее да си вдигне ръцете без да повдига раменете си, но с цената на страхотно напрежение във врата и скованост в тялото. Като последствие, поради голямото напрежение и скованост, той може да изпадне в по-лошо състояния, отколкото преди „корекциите”. Важно е да се разбере, че всяка дейност, която се научава в изключително напрежение, винаги ще бъде изпълнявана с голямо напрежение и всяка промяна, основана на напрежение, води до по-голямо напрежение.

 

Преподавателите на Александър техника разбират, че вербалното описание на неправилната употреба на тялото не е достатъчно да помогне на студента да промени маниера си. Даже и след детайлно словесно описание на неправилното функциониране на тялото и корекциите, които трябва да бъдат направени, студентите, докато се опитват да усвоят налагащата се промяна, автоматично ще се връщат в критични моменти към отработените си модели. Те ще се движат по начин, който им се струва „верният”, просто защото не познават друг.

 

Очевидно думите не са достатъчни. Студентът трябва да може да разпознава какво има нужда да бъде променено и да може да трансформира несъзнателното в съзнателно и така да го превръща в обект на промяната. Натрупването на кинетичния опит на новата употреба води до формулирането на специфични цели, както и специфични методи за постигането им.

 

Обикновено студентите на Александър са хора с физически проблем, достатъчно сериозен, че да бъде пречка за нормалното им функциониране в кариерата и в живота. В предварителните интервюта и срещи преподавателят обикновено прави оценка на същностните погрешни модели на моторно поведение. При тези първи срещи се изисква от студентите да не правят нищо. Преподавателят прави серия от устни насоки, които студентът трябва да повтори. Тези насоки описват какво трябва да се случи с тялото по време на движението. Студентът не изпълнява тези насоки, а се опитва да възпрепятства обичайните си реакции, базирани на навиците. Докато студентът изпълнява тези инструкции, преподавателят се опитва да му помогне като създаде кинетична актуализация на тези устни послания чрез въвеждането му в познатите действия като навеждане, сядане, изправяне или разтягане. И чак след като студентът напредне, може да се отиде към по-специфични движения. По време на всички тези упражнения преподавателят направлява главата на студента към правилната й позиция спрямо гръбначния стълб. По този начин студентът може да осъзнае движението, свързано със специфичното взаимоотношение между главата и врата. Постепенно той започва да усеща подобрената телесна механика, която е свързана с баланса на главата, както и динамичния баланс на тялото си при движение и в почивка. С повторенията студентът става по-съзнателен за своите грешни навици. Повторението на новата употреба на тялото създава вътрешен ориентир, кинетичен стандарт, спрямо който той може да се оценява. Така студентът знае какво иска да постигне и как да го направи. Само когато почувства в собственото си тяло правилното използване на движението, студентът може да разпознае неправилното. Вътрешният ориентир, който се изгражда в тренинга и практиката, се превръща във верен източник на информация. Студентът се научава да се справя със себе си обективно и цялостно. Той осъзнава, че не трябва да фрагментира тялото си на отделни автономни части. Също разбира, че вече не може да си позволява философския лукс на разделението между съзнание и тяло. Дори повече, той разбира, че не може повече да се мисли като отделна цялост, несвързана със средата наоколо. Студентът в крайна сметка осъзнава, че всяка част функционира единствено в съотношение с останалите и с цялото и че организмът съществува на основата на множеството взаимовръзки. Като първи урок за тези взаимовръзки студентът научава колко важна е връзката между главата и врата. Без да губи този основен фокус, той прибавя към своето разбиране и всички останали връзки, които изграждат целостта, която той представлява. Той е подготвен да разпознава начините, по които, в качеството си на цялостен индивид, влиза във взаимодействие със заобикалящата среда.

 

Вътрешният ориентир, така внимателно изграден по време на упражненията в клас, може да се превърне в органичен маниер на възприемане, нещо като „ радарна” система, която представлява изключително чувствителен инструмент. Но човекът не е радар. Много от нас са развили през годините погрешни, неефективни и често болезнени модели на рефлексивно поведение, базирано на навици. Александър техника, чрез използването на визуален, кинетичен, концептуален и структурен опит, предоставя начин за разпознаването и променянето на тези навици в по-полезни и ефективни. Това е метод, който води до себе-познание и може би тук всякакво сравнение между сложния организъм наречен „Човек” и радарната система за щастие изглежда неуместно.

 




[1] Judith Leibowitz- дългогодишен преподавател по Александър техника в Juilliard School, Ню Йорк, нейни студенти са актьорите Kavin Kline, Robin Williams, Kelly McGillis

Текстът е публикуван в списание Dance Scope, 1967/68

 

[2] Kristin Linklateр[2] от 1997г. е водещ преподавател по театрални изкуства в Колумбийския Университет. Бел.ред.

 

 

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура

                                                                                                                         

 

ПРЕДПОЧИТАНИЯ ЗА ТАНЦ блог платформа с финансовата подкрепа на Национален Фонд "Култура"

    Автор Виолета Витанова Виолета Витанова е артист на свободна практика в областта на съвременния танц и пърформанс. Завършва магистра...