Провокирана от Ролан Барт

 

Активирането е акт, който може да е реакция на възмущението и страхът, но може и да е акт на изразяване на позитивни емоции. Първата реакция е реактивна, докато при втората - движещата сила е удоволствието. И двете имат полза, ако бъдат „уловени“ във форма, полезна за човечеството, което има нужда от истина и плътност. При такова съгласие и предположение, изкуството е значително важна страна на ценностите и смисълът на живот. 

 

Старанието да бъдем това или онова провокира въображението ни, кара ни да действаме и да се активираме. Състоянието на действието е сложно занимание, което не винаги е подкрепено с удобство и комфорт, действието изисква усилия, чрез които да приложим придобитите умения в създаването на продуктивни „производства“. И тук личното ни удобство може да бъде разклатено, тъй като можем да не бъдем разбрани или приети (поне това може да не стане веднага). Важното е, че сме разклатили Природата (личната и обществената) чрез действие, което да стане източник на истината. Та нали истината ни кара да действаме и да създаваме форми, които да ни откъснат от убежището и установените правила, за да формираме или деформираме нови пропорции. Структурирането на мисли, емоции и практики наслагват енергия, която избликва в моменти на осенение. Окрилени временно - ние се активираме.

 

„Понякога вечер, след като е писал през целия ден, го обзема неприятно чувство, което граничи със страх и се дължи на усещането, че произвежда двоен дискурс, който надхвърля поставените му цели: цел на неговия дискурс не е истината и въпреки това той се явява утвърдителен“. (Ролан Барт)

 

Важното е да сме „вписани и прикрепени към място, което да произхожда от смисъл и да ни задвижва“. Четейки Барт се опитвам да прилагам неговите изречени фрази, провокирани от стари фотографии, снимки, портрети и образи, които ни поразяват с очарованието си, припомнят ни миналото, младостта или виденията, свързани с визуалното, с физическото, а защо не и с танца. Тези дискретни образи изникват във въображението и ни карат да се активираме и да сме производителни. Но какво произвеждаме? Каква е стойността на увлеченията ни? Какво начертаваме? Какво предлагаме? Какви са причините?

 

Не можем да живеем само с/сред консуматорство, пари и увеличаващо се потребление. Иска ми се да вярвам, че възможността да придадем на нищетата и кризите некомерсиалност, да се издигнем над арогантността на живота и да придадем смисъл и творчество е позитивна реакция и движеща сила на удоволствието и радостта. Приятно е да сме създатели на форми, свързвайки чертите на детайлите и структурирайки пространството. И без високомерие да се срещаме с различните други по един начин, способен към съпричастност, без да се поддаваме на господстващото мнение или практики. Одобрението не е избор. Изборът трябва да е наш, интелектуална устойчивост и проявено откровение, „подготовка на смисъл“.

 

Автономия 

 

„Тайнствено и енигматично е онова копие, което е откъснато от оригинала, и същевременно го възпроизвежда и преобръща: то може да възпроизвежда единствено преобръщайки, нарушавайки безкрайната поредица от подобия“. Ролан Барт ни кара да се замислим за отраженията, да напишем думата грешка с грешка, да преразпределим ролите в това безкрайно омайващо отражение. Примерите са безкрайни. Барт ни напомня: „фризьорът отива да го подстрижат, ваксаджията (в Мароко), комуто лъскат обувките, готвачка, на която поднасят ястие, актьор, който в почивния си ден отива на театър, режисьор, който гледа филми, писател, който чете книги, г-жа М, възрастна машинописка, винаги пишеща с грешка, думата „грешка“. Така създаваме преобърнато наслагване, срастваме равнищата“.

 

В изкуствата ролите отдавна са разменени. Учителят става ученик и обратното, публиката се задейства активно, под инструкциите на артиста, артистът остава пасивен, активирайки зрителя, танцът става говорлив, за да даде нови възможности, текстът става оскъден, за да даде шанс на тялото, драматургът се качва на сцената, излиза на открито, изпълнителят не изпълнява нищо, всички са разбъркали местата си;  този  опит дава възможност да се изкатерим на „върха“ и да се наслаждаваме на откритите пространства, на гледката, на движението, на свеж въздух. Не става въпрос да се опитаме да сме други, или да станем писатели, понеже пишем, става въпрос да намерим смисъл в чуждата история, като „изменим“ на собствените си способности. Излагайки се на риск, правим това което не сме, но може да бъдем, и така се активираме.

 

„Когато играех на „пленници“ в Люксембургската градина, най-голямо удоволствие ми правеше не да предизвиквам противника и дръзко да се излагам на риска да бъда пленен, а да освобождавам вече пленените – в резултат и двете страни отново се връщаха в играта и всичко започваше отначало“. Един играч властва само временно, достатъчно е да се намеси трети, за да разбърка играта. Този трети може да отблъсква догмите, или по-скоро неговата задача е да прави това. „Различието не води до никакво подчинение: никой няма последната дума“, споделя Ролан Барт.

 

„За глупостта мога само…да кажа, че тя ме омагьосва“

 

Защо да се срамуваме от грешките. Ние изказваме безкрайните си предложения с радост, понякога със свян, но ако нещо ни интересува, можем да произведем, да се изразходим. „Аматьорът (онзи, който се занимава с живопис, спорт, наука, без амбиции за майсторство или компетентност) следва единствено своето наслаждение (amator – който обича и продължава да обича); той изобщо не е герой (на творчеството, на съвършенството); той безвъзмездно (за нищо) се разполага в означаващото – в непосредствено завършената материя на музиката, на живописта; обикновено в практиката му не се съдържа някакво рубато (жертване на обекта в името на неговия атрибут); той представлява или би могъл да представлява – контрабуржоазен художник“.

 

Ролан Барт ни обнадеждава, че можем да грешим. Нали така все пак се активираме и произвеждаме. Но глупостта може и да навреди, особено, когато участва във властта. Кой иска да е политически субект, или обект на политика? Трябва да изберем едното. Не може и двете. Каквото и да правим, ние сме в тялото, което може или не може. Каквото и да правим, ние сме в него. То ни съпътства. Затова си мисля, че точно активирането ни да правим, да създаваме - единствено може да бъде ограничено с тялото. Ако то не може да се справи с практиката, тогава идеите  не струват и пукната пара. „Поне съгласувайте вашия вкус с идеите си и пр. (сцената продължава до безкрай). Чувствителен, жаден и мълчалив -  тези думи не бива да бъдат отделяни една от друга“.

 

 

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура"