Замлъкването и пълното изчезване-мълчанието на мълчащите

Мълчанието на мълчащите 

Галина Борисова

ONE DANCE WEEK 2014 "Антигона-това съм аз"

Като хореограф, който категорично си беше поставил за задача да „изобретява“ движения и хореографии, основаващи се не на танцови тренинги и техники на другите, а по-скоро занимаващи се с някакво интуитивно нафантазирано множество от комбинации, сложни за анализиране поради интуитивният им характер, си мисля, че постигнах  някакъв свой собствен почерк. Докато първите ми хореографии изискваха (според тогавашните разбирания) да се измислят комбинации от движения, свързани със специфична идея, посока, музика, през последните десетина години хореографиите ми все повече се проточват в някакво настояване на изчакване, повторения, провлаченост и покой. Опитвам се да ги приближа до литературата, драматургията, изобразителното изкуство, без да претендирам за литературност, драматургичност или каквото и да е "изобразяване". Тяхната автономност не би могла да разчита на самостоятелните жанрове, по-скоро това хореографиране мутира сред безкрайните възможности за форми и функции на изкуството.

Мисля, че всяко едно хореографско изследване, което не повтаря модели, тенденции и моди, трябва да се опитва да се занимава с „прости“ идеи, да изчерпва тяхното обмисляне или обезсмисляне, да реформулира или дори да е в несъгласие с направеното преди нас. Поддържайки такова отношение, бихме могли да разнищваме традиционната еволюция, като използваме трудностите при началните и крайни решения, създавайки безкрайни разновидности, който през последните две десетилетия наблюдаваме в развитието на танца. Танц, който не танцува, който говори, който е статичен. Струва ми се обаче, че има и още една възможност (неколцина колеги вече направиха това) - пълното изчезване на ролята на артиста/танцьор и неговата абсолютна липса в представления, които вече не наричаме представления, а проекти.

Раздвоени между литература и драматургия, между музика и звуци, между движението и неговото самотно съществуване, между костюм и голота, между сценография и празна сцена, между наративен сюжетен танц и невербалност, не е ли време да признаем, че отдавна границите между отделните изкуства, сегменти, елементи са саботирани и ние само успяваме да ги уловим, използвайки ги кой както може. Това което трябва да се разглежда в този дискурс от разнообразие, е да гледаме произведенията/проекти не като жанр, а като индивидуален феномен. 

Съвременният танц е отвъд жанра и може да се разглежда като раздвоеност между отделните изкуства. Той бавно се придвижва към собственото си „погребение“, изчезвайки не само като такъв, но и заличавайки преносителя на неговото проявление - танцьорът. Множеството разновидности в така наречената категория Танц - могат само да ни предоставят възможност да погледнем на танца като алтернатива на мълчанието, и то мълчание, което трудно може да се изкаже и обговори, което може само да ни обезпокои, но не и да ни огорчи. И поели неколцина отдавна пътя на замлъкването, можем само да обсъждаме мълчанието на мълчащите.

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура" 

                                                                                                                         

Провокирана от Питър Шейлдал

Peter Schjeldahl - американски критик, поет и преподавател

„Представката пост е сложена след модернизма, за да го подчертае още повече, тоест имаме уважение към миналото въпреки, че първите пост-модернисти се опитват да започнат на чисто.“

Бихме могли да си изясним кое и защо се е случило, познавайки историята, тъй като всяко едно ново нещо е реакция на предишното. И въпреки, че трудно сглобяваме различни структури и възможности, ние винаги консолидираме опита - той винаги е реакция на направеното преди нас. Винаги има някаква невидима връзка между старото и новото. Всяка форма на изкуството се еманципира и настоява за свобода. Но е трудно да накараме нещо да свърши и да може да принадлежи само на новото, което когато се случи,  няма да принадлежи на знанието. Винаги едно преживяване и опит си струват да бъдат преживени. Пост-модернизмът комуникира. Времето се променя.

„Дали арт музеите заместват черквите? Старата религия се опитва да е нова религия. Да валидираме нашият опит, това е и религията.“

Може ли да валидираме нещо, без да го повтаряме? Как направено преди нас ни провокира и дава кураж? Как искаме да ни вярват, ако не сме откровени? Новото винаги е подозрително. Ние трудно се отърваваме от наследството. Трябва да има причинност и решителност - за да изграждаме нови „религии“. Необходимостта да измислим нови поведения и познания за света е достатъчен импулс, за да можем да се опитваме да променяме историята. Практиката и теорията трябва да вървят ръка за ръка.  

„Теорията в изкуството, теоретичното изкуство – всичко това може да е доста перверзно. Репресирани спомени -  пълна глупост. Ние си спомняме незабравимите моменти, които не са били репресирани, а тържествуващи. И защо да илюстрираме нещо, на което нямаме отговор? В изкуството нищо не е реално, то е субективно. Може да си никой, но може да си много интересен.“

Ето защо представленията, които нямат чувство за ирония ме отчайват и даже тормозят. Предпочитам тези приключенски проекти, които нямат амбицията да ни отегчават с теории и послания, а само ни напомнят за такива, като понякога ги оспорват и саботират. Лесно разпознаваме депресивните състояния на някого чрез неговата работа, и той става подозрителен, че очевидно е изкривил света, вместо да тържествува живота. Не е необходимо да си някой, за да си интересен. 

„Всичко което е ново, ще ни афектира; това е едно автоматично отричане, и може да се преразгледа отново; първото впечатление не винаги е правилното.“

Защо да отричаме новото? Защо не се опитаме да го разберем и приемем като алтернатива? Не се живее само със спомени. Възпроизвеждането на възможност е по-привлекателно от отрицанието на всяко начинание.

„Опитвам се да пиша, за да разбера, че писането не е лека работа и да - уважавам средно пишещите.“

Опитваме се и понякога го правим. Писането ни изпълва с голяма доза удовлетворение от деня. Седнал си да анализираш самостоятелно, даже и да се провалиш, това е по-достойно, отколкото да седиш и да се оплакваш.

„Артистът е процес.“

Артистът е непрекъснато осъзнаване на действителността и опит да се трансформираме в нещо по-извисено от ежедневните образци.

„Това което е универсално - може да е и библия например.“

Трябва ли да се вярва на историческите факти, когато непрекъснато се натъкваме на нови разкрития и погрешни тълкувания. Свидетели сме на постоянно изникване на нови факти. Новото старо винаги е наподобяващо, прави същото, но с различно значение, репродуцира или показва същото съдържание в нова обвивка. 

„В изкуството всеки трябва да е дете, което трябва да има дисциплината на възрастния.“

Работа и  ежедневните усилия и практика може да ни помагат да напреднем, но те не трябва да ни правят по-малко любопитни и сигурни.

„Виждали ли сте щастлив артист?“

Да, понякога сме част от общото щастие, особено когато то е споделено. 

„Всички са щастливи, но един ден артистът идва и казва, че това не е така. А на другия ден разбира, че не е така.“ 

Всеки ден е доказателство, че може да бъде и още по-лошо. Но това не би трябвало да ни отчайва.

„Да си никой е болезнено. Но когато си никой, ще ти говорят откровено. И това е удоволствие.“ 

Веднъж дочух, че една моя хореография била много лоша. Не знаеха, че аз съм хореографирала това, за което говореха. Усмихнах се и не казах нищо. Така разбрах една истина, която не беше моята истина.

„Спонтанност. Физическото усещане е първо, после идва и интелектуалното.“

Тялото има по-верни усещания. Не можем да лъжем себе си.

„Какво е вкус?“

Това, което е около нас и в нас. 

„Свидетели сме на бързо, спонтанно и безотговорно живеене, което е същото в изкуството, същото в критиката, същото в политиката и всичко, което е загубило мускули да преследва.“ 

Ние живеем в свят изтъкан от недовършеност, но ако преследваме идеите си, един ден те може и да ни се получат. Може да се продуцира всичко. 

„Пет неща ни променят и пет неща променят света. Но кои са те?“

Да познаваме историята.

Да знаем повече.

Да знаем кои сме.

Да не се отчайваме, даже и да се провалим.

Да опитваме отново и отново. 

„Академиците пишат, понеже ще ги четат, аз пиша, въпреки, че не е задължително да ме четат.“   

Все едно - един ден всичко ще бъде забравено.

„Артистите трябва да оцеляват, и точно за това те са много ангажирани с политика, социални проблеми и други активистки движения.“  

Ако си мислите, че оцеляването е нещо лошо, то огледайте се наоколо. Тогава бихте могли да сте и по-оптимистични.

Галина Борисова във въображаем разговор с Питър Шейлдал

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура" 

                                                                                                                         

Полезното познание и не-знанието - Meet the artist

Meet the artist – част от програмата на ГОРЕЩА стая

Представяме част от разговора с Галина Борисова, проведен през юни 2019г. в галерия Етюд

ГОРЕЩА - стая за професионална публика е инициирана и реализирана от STEAM ROOM - алтернативен хореографски център: Александар Георгиев, Жана Пенчева и Дарио Барето Дамас.

  
  

Цитат от книгата на Ханс-Георг Гадамер „ Истина и метод“

„Опитът е неизбежно противопоставяне на знанието и на вида обучение, което следва от общите теоретични и технически познания. Истината на опита винаги предполага ориентация към ново преживяване. Ето защо човек, за който казваме че е опитен,  той не е само опитен чрез опита си, но също е отворен и за ново преживяване. Изпълнението на неговото преживяване - съвършенството, което наричаме „опитност”, не се състои в това, че някой вече знае всичко и го знае по-добре от всички останали. Напротив, опитният човек се оказва, по съревнование, някой, който може да е радикално неподходящ; който, поради многото преживявания и опит, е имал и знанията, които е извлякъл от тях, и е особено добре подготвен да има нов опит и да се учи от него. Диалектиката на опита има своето правилно изпълнение и задоволство, тя не е определено знание, а се състои в откритостта за преживяването, което е станало възможно чрез самото преживяване.“

Интерпасивност в танца

Интерпасивност, т.е. да възлагаш на други дейности, които би трябвало да свършиш сам и които дори биха ти доставили удоволствие. Според австрийският професор по философия Робърт Пфалер тази интерпасивност се изразява и в т. нар. "симулиране" на дейност.

На въпросът за това какво прави танцът красив, често даваме бърз и повърхностен отговор и този въпрос е свързан с илюзията към чувствата на телесното удоволствие: танцът може  да се състои от квази-сексуална стимулация, удоволствие в съгласието на атрактивния модел на движение, или да се състои от радостта да се движим, когато се показва това, което сме инстинктивно способни да правим.

За да покажем тази несъстоятелност на такива отговори, трябва да си зададем и друг въпрос, още по-труден: Какво е толкова красиво, когато другите танцуват?

Така оставяйки танцът да съществува като удоволствие на другите, които гледат, правим танцът само да съществува поради собственото си удоволствието. Откъде идва това удоволствие? Това, че гледаме някой, който изпитва удоволствие от танцуването? Или просто щастието да гледаме другите да правят нещо? Така ставаме свидетели на някой, който може да е щастлив поради това, че оставя другите да танцуват и правят нещо, като той само ги наблюдава.

„Наричаме го танц, но оставяме другите да го правят“ И това можем да наречем интерпасивност. Интерпасивните са повече, отколкото си мислим че са. Интерпасивните гледат филми по телевизията или видео на компютъра си. Друга интерпасивност е да идем на екскурзия, но да не видим нищо. Правим фотографии, като оставяме камерата да го прави, после показваме снимките на приятелите си, но дали ние самите сме видели нещо? Или пък когато правим копия на книгите, които искаме да прочетем в библиотеките и после никога не ги прочитаме. Ние сме пасивни, когато имаме интерактивно действие. Но какво ще се случи, когато артистът не иска въобще да изследва?

Жижек анализира и ни представя такава ситуация и отговаря на въпроса, като казва: „Този комедиен смях и неговите собствени смешки и комични ситуации са пред очите на гледащите. Зрителят не се нуждае да се смее или разбира съдържанието, понеже иска да се забавлява.“

Но дали това ни помага, като правим неща и продължаваме да го правим. Това съдържа някакъв парадокс и доказва защо понякога имаме усещане за щастие, някаква завладяваща радост от техника и повторения, например повтарящата се музика на Стив Райх и неговата авангардна музика. Някой ден може би ще разберем защо ни харесва например извирането на минерална вода от гейзер. Или пък какво разбираме от сентенцията на Гертруд Щайн за розата:  „Розата е роза и е роза и е роза“. Всеки знае, че ако сме прекалено внимателни – сме толкова заети да внимаваме, че определено ще се спънем в нещо” казва Джени Холцер (американски концептуален артист, известна с нейната ЛЕД инсталация и текстовите светлинни прожекции, които са централни за практиката на Холцер)

Повторението на нещата и времетраенето на тавтологията ни кара да отделим повече време за вътрешно възприемане на нещата в цветове и очакване. Ние възприемаме символа на розата, не само самата роза. Повторението може да ни показва, че имаме малко неща, но това ни отравя още една посока за размисъл.

ПОЛЕЗНОТО ПОЗНАНИЕ И НЕ-ЗНАНИЕТО

Трябва да имаме обективна вътрешна представа, която да се създаде от повторението. Ритуалите и религиозните проповядвания говорят сами по себе си. Механичното манипулиране от знаци ни помага не да разберем значението по-добре, а да прогоним злите духове. Повторението на нещата също води до това да не се страхуваме. Когато допускаме нещо, което се случва пред очите ни, ние не се предпазваме от смъртта, но самото случване ни показва смъртта. Розата може същевременно да ни показва и че е жива. Розата живее. Уди Алън в неговите филми ни показва защо се страхува. Той може да каже нещо определено, или пък да ни занимава с моменти, когато се създава неудобно мълчание.

За разлика от митологичната форма на изкуството - например митът за Пигмалион, който се занимава със създаването на нещо красиво и в резултат на което трябва да се обърне внимание на определена форма на красотата, изкуството на Розата се занимава с отдалечаването от нещо и поради тази причина не се занимава с това, което е апотропеично/предпазно, а ни занимава с някаква по рода си пренебрежителна катастрофа, която се проявява под формата на защита. (от гр. Άποτρόπαιος - педпазващ от беди) апотропей е талисман, амулет; предмет, на който в древността са приписвали свойството да предпазва хора, жилища, животни, обори, ниви и др. от зли духове)

Казвам всичкото това, като през цялото време си мисля за танцът, на който социалните функции са основани на принципите за удоволствие и отвличане до забравата на самия себе си. Всъщност активностите на зрителите много често се основават на това да обичат футбол, джогинг, спортове, но самите те не ги упражняват - те само ги гледат на живо или по телевизията. Много често оставаме пасивни и неподвижни. Така се сблъскваме със силата на отсъствието на тренираното тяло. Само си представяме пасивно дали и ние можем да правим това което гледаме, или си представяме, че даже можем да го правим. Но да излезеш от комфорта на пасивността, се изискват усилия. Ние трябва да участваме в ритуалите. Поне да пеем в хора, ако няма да се потрудим да изпълняваме главната роля. И да не се разсейваме с удоволствия.

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура" 

                                                                                                                         

 

-->