Полезното познание и не-знанието - Meet the artist

Meet the artist – част от програмата на ГОРЕЩА стая

Представяме част от разговора с Галина Борисова, проведен през юни 2019г. в галерия Етюд

ГОРЕЩА - стая за професионална публика е инициирана и реализирана от STEAM ROOM - алтернативен хореографски център: Александар Георгиев, Жана Пенчева и Дарио Барето Дамас.

  
  

Цитат от книгата на Ханс-Георг Гадамер „ Истина и метод“

„Опитът е неизбежно противопоставяне на знанието и на вида обучение, което следва от общите теоретични и технически познания. Истината на опита винаги предполага ориентация към ново преживяване. Ето защо човек, за който казваме че е опитен,  той не е само опитен чрез опита си, но също е отворен и за ново преживяване. Изпълнението на неговото преживяване - съвършенството, което наричаме „опитност”, не се състои в това, че някой вече знае всичко и го знае по-добре от всички останали. Напротив, опитният човек се оказва, по съревнование, някой, който може да е радикално неподходящ; който, поради многото преживявания и опит, е имал и знанията, които е извлякъл от тях, и е особено добре подготвен да има нов опит и да се учи от него. Диалектиката на опита има своето правилно изпълнение и задоволство, тя не е определено знание, а се състои в откритостта за преживяването, което е станало възможно чрез самото преживяване.“

Интерпасивност в танца

Интерпасивност, т.е. да възлагаш на други дейности, които би трябвало да свършиш сам и които дори биха ти доставили удоволствие. Според австрийският професор по философия Робърт Пфалер тази интерпасивност се изразява и в т. нар. "симулиране" на дейност.

На въпросът за това какво прави танцът красив, често даваме бърз и повърхностен отговор и този въпрос е свързан с илюзията към чувствата на телесното удоволствие: танцът може  да се състои от квази-сексуална стимулация, удоволствие в съгласието на атрактивния модел на движение, или да се състои от радостта да се движим, когато се показва това, което сме инстинктивно способни да правим.

За да покажем тази несъстоятелност на такива отговори, трябва да си зададем и друг въпрос, още по-труден: Какво е толкова красиво, когато другите танцуват?

Така оставяйки танцът да съществува като удоволствие на другите, които гледат, правим танцът само да съществува поради собственото си удоволствието. Откъде идва това удоволствие? Това, че гледаме някой, който изпитва удоволствие от танцуването? Или просто щастието да гледаме другите да правят нещо? Така ставаме свидетели на някой, който може да е щастлив поради това, че оставя другите да танцуват и правят нещо, като той само ги наблюдава.

„Наричаме го танц, но оставяме другите да го правят“ И това можем да наречем интерпасивност. Интерпасивните са повече, отколкото си мислим че са. Интерпасивните гледат филми по телевизията или видео на компютъра си. Друга интерпасивност е да идем на екскурзия, но да не видим нищо. Правим фотографии, като оставяме камерата да го прави, после показваме снимките на приятелите си, но дали ние самите сме видели нещо? Или пък когато правим копия на книгите, които искаме да прочетем в библиотеките и после никога не ги прочитаме. Ние сме пасивни, когато имаме интерактивно действие. Но какво ще се случи, когато артистът не иска въобще да изследва?

Жижек анализира и ни представя такава ситуация и отговаря на въпроса, като казва: „Този комедиен смях и неговите собствени смешки и комични ситуации са пред очите на гледащите. Зрителят не се нуждае да се смее или разбира съдържанието, понеже иска да се забавлява.“

Но дали това ни помага, като правим неща и продължаваме да го правим. Това съдържа някакъв парадокс и доказва защо понякога имаме усещане за щастие, някаква завладяваща радост от техника и повторения, например повтарящата се музика на Стив Райх и неговата авангардна музика. Някой ден може би ще разберем защо ни харесва например извирането на минерална вода от гейзер. Или пък какво разбираме от сентенцията на Гертруд Щайн за розата:  „Розата е роза и е роза и е роза“. Всеки знае, че ако сме прекалено внимателни – сме толкова заети да внимаваме, че определено ще се спънем в нещо” казва Джени Холцер (американски концептуален артист, известна с нейната ЛЕД инсталация и текстовите светлинни прожекции, които са централни за практиката на Холцер)

Повторението на нещата и времетраенето на тавтологията ни кара да отделим повече време за вътрешно възприемане на нещата в цветове и очакване. Ние възприемаме символа на розата, не само самата роза. Повторението може да ни показва, че имаме малко неща, но това ни отравя още една посока за размисъл.

ПОЛЕЗНОТО ПОЗНАНИЕ И НЕ-ЗНАНИЕТО

Трябва да имаме обективна вътрешна представа, която да се създаде от повторението. Ритуалите и религиозните проповядвания говорят сами по себе си. Механичното манипулиране от знаци ни помага не да разберем значението по-добре, а да прогоним злите духове. Повторението на нещата също води до това да не се страхуваме. Когато допускаме нещо, което се случва пред очите ни, ние не се предпазваме от смъртта, но самото случване ни показва смъртта. Розата може същевременно да ни показва и че е жива. Розата живее. Уди Алън в неговите филми ни показва защо се страхува. Той може да каже нещо определено, или пък да ни занимава с моменти, когато се създава неудобно мълчание.

За разлика от митологичната форма на изкуството - например митът за Пигмалион, който се занимава със създаването на нещо красиво и в резултат на което трябва да се обърне внимание на определена форма на красотата, изкуството на Розата се занимава с отдалечаването от нещо и поради тази причина не се занимава с това, което е апотропеично/предпазно, а ни занимава с някаква по рода си пренебрежителна катастрофа, която се проявява под формата на защита. (от гр. Άποτρόπαιος - педпазващ от беди) апотропей е талисман, амулет; предмет, на който в древността са приписвали свойството да предпазва хора, жилища, животни, обори, ниви и др. от зли духове)

Казвам всичкото това, като през цялото време си мисля за танцът, на който социалните функции са основани на принципите за удоволствие и отвличане до забравата на самия себе си. Всъщност активностите на зрителите много често се основават на това да обичат футбол, джогинг, спортове, но самите те не ги упражняват - те само ги гледат на живо или по телевизията. Много често оставаме пасивни и неподвижни. Така се сблъскваме със силата на отсъствието на тренираното тяло. Само си представяме пасивно дали и ние можем да правим това което гледаме, или си представяме, че даже можем да го правим. Но да излезеш от комфорта на пасивността, се изискват усилия. Ние трябва да участваме в ритуалите. Поне да пеем в хора, ако няма да се потрудим да изпълняваме главната роля. И да не се разсейваме с удоволствия.

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура" 

                                                                                                                         

 

-->