Замлъкването и пълното изчезване-мълчанието на мълчащите

Мълчанието на мълчащите 

Галина Борисова

ONE DANCE WEEK 2014 "Антигона-това съм аз"

Като хореограф, който категорично си беше поставил за задача да „изобретява“ движения и хореографии, основаващи се не на танцови тренинги и техники на другите, а по-скоро занимаващи се с някакво интуитивно нафантазирано множество от комбинации, сложни за анализиране поради интуитивният им характер, си мисля, че постигнах  някакъв свой собствен почерк. Докато първите ми хореографии изискваха (според тогавашните разбирания) да се измислят комбинации от движения, свързани със специфична идея, посока, музика, през последните десетина години хореографиите ми все повече се проточват в някакво настояване на изчакване, повторения, провлаченост и покой. Опитвам се да ги приближа до литературата, драматургията, изобразителното изкуство, без да претендирам за литературност, драматургичност или каквото и да е "изобразяване". Тяхната автономност не би могла да разчита на самостоятелните жанрове, по-скоро това хореографиране мутира сред безкрайните възможности за форми и функции на изкуството.

Мисля, че всяко едно хореографско изследване, което не повтаря модели, тенденции и моди, трябва да се опитва да се занимава с „прости“ идеи, да изчерпва тяхното обмисляне или обезсмисляне, да реформулира или дори да е в несъгласие с направеното преди нас. Поддържайки такова отношение, бихме могли да разнищваме традиционната еволюция, като използваме трудностите при началните и крайни решения, създавайки безкрайни разновидности, който през последните две десетилетия наблюдаваме в развитието на танца. Танц, който не танцува, който говори, който е статичен. Струва ми се обаче, че има и още една възможност (неколцина колеги вече направиха това) - пълното изчезване на ролята на артиста/танцьор и неговата абсолютна липса в представления, които вече не наричаме представления, а проекти.

Раздвоени между литература и драматургия, между музика и звуци, между движението и неговото самотно съществуване, между костюм и голота, между сценография и празна сцена, между наративен сюжетен танц и невербалност, не е ли време да признаем, че отдавна границите между отделните изкуства, сегменти, елементи са саботирани и ние само успяваме да ги уловим, използвайки ги кой както може. Това което трябва да се разглежда в този дискурс от разнообразие, е да гледаме произведенията/проекти не като жанр, а като индивидуален феномен. 

Съвременният танц е отвъд жанра и може да се разглежда като раздвоеност между отделните изкуства. Той бавно се придвижва към собственото си „погребение“, изчезвайки не само като такъв, но и заличавайки преносителя на неговото проявление - танцьорът. Множеството разновидности в така наречената категория Танц - могат само да ни предоставят възможност да погледнем на танца като алтернатива на мълчанието, и то мълчание, което трудно може да се изкаже и обговори, което може само да ни обезпокои, но не и да ни огорчи. И поели неколцина отдавна пътя на замлъкването, можем само да обсъждаме мълчанието на мълчащите.

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура"