Умението да придобиваме нови знания и да се
ориентираме какво се случва през последните 30-тина години в полето на
сценичните изкуства, вече не може да се дължи на разграничаването
или отричането (което се случваше и
беше необходимост по време на пост-модернизма, случил се в Джъдсън
Театър през 60-те на миналия век в Ню Йорк по отношение на танца), а по-скоро трябва да се определя
от приликите, които може да се
съдържат в различните идеи, посоки и интереси. Може би тук трябва да разглеждаме
и различните връзки между различните посоки, понякога изключващи се
едни други. Как третираме историята и направеното от другите?
Какъв е нашият опит? Съгласни ли сме или не? Имаме ли други алтернативи? Все пак полезният опит остава.
Свидетели сме на концепцията като абстракция, това
което няма изображение и е само идея - да се реализира и да се „сложи“ на
сцената. „Всъщност концепцията не може да бъде концепция без да се приложи на
сцената“ – казва Младен Долар, словенски философ, теоретик и филмов критик. И
това не значи, че трябва да се илюстрира или демонстрира, да се намират някакви
външни прилики с идеята, но да се говори за самата концепция като такава. И
според Младен някъде тук се срещат философията и театъра и си влияят взаимно.
През последните години сме свидетели, особено в
сферата на съвременния танц на различни отношения с публиката: разположението
на танцьорите и публиката; включването на публиката като активен участник;
неглижирането й като такава (в по-редки случаи); навлизането в различни
територии на комуникация - директна или индиректна, но всичкото това отново е,
за да се постигне някакъв нов театрален
ефект. Не можем да кажем, че това е нова измислица, тъй като такива подходи
се коренят още в древната философия и театър, но необходимостта да се върнем в
такива изначални предпочитания и оригиналности е продиктувана по-скоро от времето
в което живеем, отколкото да е някаква естетична или външна необходимост. Когато
второто доминира и принадлежи на някакви моди и тенденции, то винаги е фалшиво
и копира някакви други оригинали.
Да разгледаме артистът
зад завесата и артистът без завеси. В
единият случай все още се претендира, че театрализирането
е необходимо, за да се представи някаква идея, сюжет или тема; във вторият
случай това не е необходимо, понеже се представят само някакви структурирани
разбирания, идеи за проблем, често само усещания, които интересуват самият автор, и не е
задължително да интересуват присъстващите. Пренебрегването нещо да се представи
директно (свидетели сме на социален, документален и т.н. да го наречем Театър), което да провокира по абстрактен
индиректен начин, на мен ми се струва по-ценното решение. Така избягваме
отговорността другите да мислят като нас. Те могат само да се или да не се
съгласят.
През последните години сме свидетели на фалшиви
идеи, фалшиви лекции, фалшиви новини, а защо не и на фалшиви представления. Например
– измисляме си обект на разглеждане, който не съществува или преразглеждаме
тема, която не принадлежи на никого. Представете си тогава колко свобода има в
тълкуването на обекта, и колко различни неангажирани с никакви академични
теории теми и идеи можем да разглеждаме при такъв подход. Единствено
тогава бихме били свободни да изказваме личните си предпочитания, но пък няма да можем
да защитим тяхната автентичност, понеже не съотнасяме нищо към нещо, и в тези случаи
имаме само един абстрактен подход, предизвикан от размишленията за нещо (което може и да не съществува).
Както казва Вирджиния Улф: „На думите не им е
присъщо да са полезни, изразяват просто твърдение, но думите могат да живеят
вечно, стига да са правилно употребявани.“ При театъра, философията,
литературата - думите изпълняват описателна и обяснителна дейност (предмети,
природа, хора, чувства, теории), но при Танца,
когато тялото няма вокализация, провокираме визуални
предложения. Но как да изкажем такива предложения без да повтаряме клишета и изтъркани хореографски фрази? Тенденциите от последните десетина години са отказване от танцуването, и
въпреки силата на такива радикални решения - те не се приемат лесно от публиката, свикнала да гледа танц, който само танцува.
Може ли дублирането и повторението на правенето с чуваното да е потенциална възможност за изказ? Двойният
подход би ли могъл да подсили ефекта на случването, или да го дестабилизира,
съмнявайки се в точността? Всеки, който наблюдава и слуша преценява самостоятелно
дали това е неговата истина. Та нали всички променяме мненията си, впечатляваме се погрешно, поправяме и отново опитваме.
Галина Борисова
Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура"
Няма коментари:
Публикуване на коментар