Съпричастност

 

"Ако нямате шедьовър, заемете се с нещо друго"

Представете си танц на птица, която се перчи пред половинката си в любовен период, очаквайки разбиране, обич и секс. А сега си представете, че тя всъщност не търси такива предложения за съпричастност. Какво си представяте, че може да бъде реализирано по тази тема чрез танц? Със сигурност илюстрирането няма да е полезен ход, понеже ще ни ограничи единствено в предаване на информацията, и ние няма да имаме възможност за други предложения и отклонения или възможност да разширим темата.

Когато танцуваме, самите ние е хубаво да си визуализираме и представяме някакви конкретни неща, да предизвикваме някакво емоционално ниво, което да ни провокира да се придвижваме, но в никакъв случай не може да изискваме от публиката да ни следва чрез нашият начин на мислене и действане. Затова демонстрирайки темата отчуждено, предлагаме на зрителя да може да прецени сам как да възприема показваното предложение, дали да гледа съпричастно или да се отдалечава в някакъв негов си свят и интерпретации. Ние можем само да контролираме композиционната и драматургична партитура, която зрителят ще чува и вижда по негов си начин. И това е по-достойно.

Добър вариант е ако може зрителят сам да решава какво да гледа или да не гледа, какво да чува или да не чува, какво да разбира или не разбира, с какво да се съгласява или да не се съгласява. Фрагментарното мислене не е слабост, то е начин да имаме време да обмисляме и възприемаме предложенията от света и хората, за да решим дали да се присъединим или да отсъстваме, дали да ги обединим или отхвърлим. Логика няма.  Не можем да искаме да контролираме всичко.

Разбира се големият изпълнител/артист  успява да привлече вниманието ни с неговите умения и техники, опит и практика, но той не го прави като настоява, а обратното, като прави всичко с лекота и дори с нехание, понеже самият той е толкова дълбоко въвлечен, че може и да забрави, че има публика пред себе си. Големият артист е отдалечен от ексхибиционизма и  не разсъждава дали и как го възприемаме, понеже той няма време за това, докато си изпълнява партитурите. Дълбоките лични преживявания може да си останат само лични, защото дълбочината на случването не се интересува дали танцът на птицата, която се перчи пред половинката си в любовен период е споделена със случайните или нарочни наблюдаващи, тя се интересува само от резултата дали ще спечели обектът на вниманието си.

Всъщност важността на артикулацията, дошла от практиката на пост-модерния танц от средата на 60-те години на миналия век (Джъдсън Театър, Ню Йорк), концентрирана в самото движение само за себе си, ни предоставя един по-отдалечен, спокоен и разсъдлив статус. Непрекъснатото диалогизиране с публиката (даже и наум) води до отвличане на предмета на представяне. Дискусиите трябва да се случват във фоайетата преди и след представянето. Стремежът за непрекъснато съпричастно поведение е изтощителен и за двете страни -  и за публиката и за изпълнителя/артист. Отправната ни точка може да е въвличане към наблюдение, но не и ултимативно приемане и разбиране на обекта на нашето внимание. Даже „изоставен“, артистът още повече може да ни привлече с неопределеността на артикулацията и деликатността към темата и да не ни предлага патетично емоционално неудобни моменти, когато взаимно  постоянно трябва да си правим комплименти. 

  

Но какво забелязваме в съвременните представления от последните години; забелязваме разместване на ситуирането, разполагане на публиката от различни страни около изпълнителите; представяне на възможност на различни гледни точки, като по този начин не оставяме зрителят да наблюдава самостоятелно и уединено, в тази ситуация на квадрат или кръг той вижда и другите наблюдаващи. Наблюдаващият се присъединява към една по-голяма общност. Това всъщност дистанцира зрител/изпълнител и променя отношението тяло/тела и тяхното взаимно отношение, възприятието ни за сцена, пространство и тяхното взаимодействие с нас/публиката се проблематизират, нашите предложения се отдалечават от конкретната илюстративна информация, и ни отблъскват с излишното си желание за съпричастност. 

Мисля си, че сантименталността в 21 век вече не може да ни умили и е задължително условие да не очакваме внезапното споделяне на отговорности и взаимност. Илюстративните отношения отблъскват, оставете птиците да си пея необезпокоявани. Съпричастността не може да се осъществява насила.  Тя може да е само спонтанно съзерцание. 

 

 

 Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура"