Judson Dance Theatre - В паството на изкуството

Текстът е част от книгата "Танцови представи и артистични предпочитания"- съставител и автор: Галина Борисова, превод: Ангелина Георгиева, Мира Марианова, Галина Борисова
издателство на НБУ

Ал Карминес

„В паството на изкуството”[1]

 

„Джъдсън данс тиътър” (Judson Dance Theatre) е основан през лятото на 1962 г. За една година аз бях асоцииран пастор в църквата и ми беше възложена отговорността да ръководя артистичната програма. Предната година бях въвлечен в основаването на театър, посветен на представянето на работи на млади драматурзи и в много отношения танцовата програма се яви като непозната за мен реалност - далеч от моя опит, разбирания и всякакви познания по изкуство.

Първите концерти предизвикаха у мен, повече от всичко друго, огромна тревога. Изобщо не разбирах какво правеха танцьорите. Не можех по никакъв начин да си го обясня чрез историята на модерния танц, защото не я познавах. Усещането ми от първите спектакли беше благоговение пред тяхната бликаща виталност и страх и тревога, че традиционните основни правила на изкуството изглеждаха напълно отменени. Гледах в някакъв френетичен транс, не вярвайки на очите и ушите си.

Бързам да добавя, че не защото бяха особено шокиращи или ексцентрични. Не, представленията ме разтърсиха точно заради обратното. Основните движения от живота и основните звуци от живота изглеждаха използвани в цялата им „обикновеност”, за да се създаде силно естетическо преживяване, но без да е художествено претенциозно,  „хубаво” или „вълнуващо” в обичайния смисъл. Изведнъж простият факт на самото движение, стоене, коленичене, навеждане, лягане, гледане, мирисане, докосване, не-докосване прие черти, които мога да характеризирам единствено като вид класицизъм. И наистина, най-непосредственият ми спомен за ранните години на „Джъдсън данс тиатър” е за вид класицизъм, изразяващ се в  благородство на първичните движения и звуци. Нямаше нищо от обгърнатата с митичност емоционалност , която бях виждал в редките пъти, в които бях попадал на представления на Марта Греъм или на други модерни хореографи. Основното качество, с което бяха проникнати повечето ранни работи на „Джъдсън данс тиатър” (макар и не всички – при подобно изключително разнообразие човек никога не може да бъде еднозначен), беше категоричното внимание към движението или липсата на движение в конкретния момент. Въпреки тази доста обща характеристика на началния период на „Джъдсън данс”, почти толкова значимо влияние върху ранните му, а и по-късни, дни имаше огромното разнообразие сред танцьорите, както и принципът на „демокрация на участието”, който формира начина на изграждане и представяне на първите спектакли.

Много от танцъорите бяха въвлечени в уьркшоп на Робьрт Дън (Robert Dunn), изследващ различни значения и методи в танца. Струва ми се, че всички бяха силно повлияни  от Мърс Кънингам (Merce Cunningham) и Джон Кейдж (John Cage). Но, разбира се, артистите имаха и различен индивидуален опит. Въпреки влиянията на Дън-Кейдж-Кънингам, индивидуалните различия веднага се забелязаха на първото представяне на «Джъдсън данс тиатър», което се състоя на 6 юли 1962г. в нашия салон. (После танцовите им концерти се преместиха в по-широкото и малко по-елегантно пространство в самата църква). Ще разгледам три от работите, представени през онази вечер:  

Рут Емерсън (Ruth Emerson ) /в последствие тя напусна Ню Йорк, а  поради това и «Джъдсън Данс Тиътър»/ представи работи с обхватна и деликатна аскетичност. Спомням си нейното танцуване като комбинация от «наедро» и същевременно детайлирано представяне, което беше много интересно и необичайно. Тялото й правеше абсолютно неочаквани неща. Често ми е правило впечатление съчетаването на определени типове тела с движения, които изглеждаха несвойствени за «Джъдсън данс». Постепенно започнах да усещам и да оценявам получаващото се напрежение като контролиран експеримент.   

Фред Херко (Fred Herko) ми изглеждаше в най-голяма степен «извън» основните темпо и стил на «Джъдсън данс тиътър». Работите му много повече, отколкото на другите танцъори, клоняха към директния коментар.

Още на първия концерт, без да разбирам почти нищо от танц, изпълнението на Ивон Рейнър (Yvonne Rainer) ми се видя брилянтно. То  съдържаше нещо, което бих могъл да определя единствено като великолепие.  Очертанията му бяха абсолютно отчетливи -  всеки жест, малък или голям, беше изключително точен. В нито един момент не се породи усещането, че нещо не е на място или в повече. При това пестеливостта на хореографията й нито за миг не остави впечатление за недостатъчност; дори по-скоро създаваше усещане за всеобхватно и цялостно присъствие – изключително органично и богато. При повечето авангардни танцьори се усеща пренебрежително отношение към техниката. За тях тя е просто средство да се изпълни нещо. Претрупват я, сякаш за да кажат: «Е, да, мога да правя сложни неща, но не това е важно.» Докато в работата на Ивон Рейнър нямаше подобно нещо. Техниката се уважаваше и приемаше в нейната самостойност и сила. Изпълнението й не се стремеше да постига цели чрез определении средства. Всеки миг или тишина бяха цел сами по себе си.

Досега говорих индивидуално за трима танцьори от първия концерт и изпитвам известно неудобство от дързостта си, тъй като аз не съм нито критик, нито изпълнител. Въпреки всичко това са моите впечатления от онова време и мога само да кажа, че те напълно промениха и революционаризираха естетическите ми възгледи – не само по отношение на танца, но и на театъра, рисуването, музиката и скулптората.

Нека сега като духовник да кажа няколко думи за значението и влиянието на «Джъдсън данс тиътър» върху протестантското паство, състоящо се предимно от хора от средната класа. Вече описах собствените си тревоги и възхита от първите представления. Постепенно започнах да гледам на тези тревоги като на потиснато вълнение. Виждах пред себе си движения и действия, които не приличаха на нищо, което познавах, със значения, които нито едно обяснение и нито една концепция можеха да постигнат или изчерпят. Мисля, че реакцията на нашето паство беше много подобна.

Църквата в днешно време е ужасно вербална. Дори подстъпите ни към изкуствата се изразяват във вербална драма или живопис с много ясни значения или най-ненавистното от всички хибридни изкуства – религиозния танц.

Сблъсъкът ни с  «Джъдсън данс тиътър» обезсили вербалните ни способности и  склонността ни да възприемаме значения и философии. Това ни дойде добре. То даде нов тласък на търсенето на откровение, усмирено в рационални и вербални утехи. Той беше отвъд нашите разбирания, както в религиозен, така и в естетически смисъл; но не е ли точно това и смисълът на църквата?

Влиянието върху нашите поклонници ставаше все по-явно. Съмнявам се, че бихме събрали куража да направим част от службата отворена към паството за изказвания и свободно споделяне на грижи и тревоги, ако преди това не бяхме видели липсата на всякакво притеснение у танцьорите да допускат

случайността в представленията им. Без тях нямаше да ни се разкрие важността на жеста, движението, на паството и на водещите литургиите. И със сигурност нямаше да въведем в нашите служби момент на мълчание, ако не бяхме видели как в много от танцовите представления на тишината беше придадена дълбочина и естетическа стойност.   

            В момента «Джъдсън данс тиътър» се намира в несигурно и  неструктурирано положение. След първите две години изнасяне на представления, демократично организирани от всички участници в работната група, тя прекъсна дейността си и аз поех отговорността да избирам хореографите и датите за представянията. Без финансиране е невъзможно да се поддържа стабилна и разрастваща се танцова трупа и тази ситуация ме натъжаваше. Редица от раните светила на «Джъдсън данс тиътър»

като Ивон Рейнър, Джудит Дън (Judith Dunn), Стив Пакстън (Steve Paxton), Елейн Съмърс (Elaine Summers), започнаха да провеждат цели вечери с представяне на тяхната работа в най-широкия й спектър. Въодушевлението от невероятното разнообразие, което бележеше първите две години, бе безвъзвратно загубено. Но наситеното гледане на работата на един артист в цялата й широта беше също по собствен начин интересно. Постепенно започнаха да искат дати нови танцьори, нерядко ученици на първите хореографи, както и външни хореографи, на които стилът или нагласата на «Джъдсън данс тиътър» им бяха близки. Джеймс Уоринг (James Waring) например няколко пъти даде представления с неговото духовито и елегантно драматично чувство за танц. Катрин Литц (Katherine Litz) със своя патос и деликатност създаде красив и същевременно ироничен спектакьл.  

Двама от по-младите танцъори Кенет Кинг(Kenneth King) и Мередит Мънк (Meredith Monk) в много отношения възвръщат въодушевлението от първите години и всъщност изглеждат като второ поколение на «Джъдсън данс». Разбира се разлики има, но така и би трябвало да бъде. В известен смисъл работата им дори още по-малко се занимава с това, което си представяме като «танцови» движения. Те вземат класицизма на първите танцьори на «Джъдсън данс» и го привеждат в първичните му елементи. Това е редукционализъм, който според мен мен работи. Все едно Кинг и Мънк задават въпроса «Какво е танц?» със страст и прецизност и в работата си се стремят към най-базисните и фундаментални отговори. И елементите на това изкуство, видени в такава прекрасна изолация, всъщност могат изобщо да не изглеждат «танцувални». Всичко това е за добро! Със сила и кураж те дълбаят до подпорите на танца. Любопитното е, че те комбинират тези сериозни «сондажи» с много театрален реквизит, видео, прожекции и ярко пулсиращо осветление. Крайният ефект изглежда едновременно комплексен и прост.

 

            Критици от списанията Voice и Times периодично пишат за „Джьдсьн данс тиътьр” и очевидно очакват неговата кончина, за да могат да изфабрикуват официален и безупречно излъскан некролог. Ние по-скоро сме решени по наш, своеобразен начин да ги лишим от тази привилегия.

 

 

---

[1] Al Carmines „In The Congregation Of Art”, сп. Dance Scope, fall - winter 1967-68.  Ал Карминес е пастор в църквата Rauschen Busch Memorial United Church of Christ и гост-преподавател по музикален театър в Колумбийския университет. В продължение на 20 години той е пастор на Judson Memorial Church, където ръководи административно „Джъдсън Данс Тиътър”. .
 

 

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура"