5 част
no manifesto – не манифест
Манифестът не е нещо,
което ще ви научи как да си направите списък на важните неща, по-скоро е
структурно предложение за какво е дадено нещо, или как трябва да бъде. No manifesto на Ивон
Рейнър не се използва, за да се правят танци. Не е и манифест за това, какво
танцът не трябва да бъде, а за танцът като медия, специфичност, която го
отличава от другите арт форми. No manifesto не е отричане на
танца, a утвърждаване на танца като такъв. Текстът на Рейнър от Не манифест е оценка за танца.
Ivonne Rainer Trio A
https://www.youtube.com/watch?v=eP5kDDK5M5U
non-improvisation - не
импровизация
Yvonne Rainer, Duet from Terrain, 1963, Yvonne Rainer and Trisha Brown
Не импровизацията е
стратегия или поведение, което комбинира не-експертиза с
безусловно майсторство. Тя предлага да
се проследи резултат или композиция, без да се иска от тълкувателя да разбере
подробностите. Вместо да се изисква бдителност от непрофесионалистите в
импровизацията или виртуозното майсторство на материала от професионалистите,
не-импровизацията се задържа в превъзходната лекота на професионализма, като
предлага непознаване на материала. Не импровизацията
е двойно отхвърляне на виртуозността: на майсторството на материала и на
усвояването на субективността. Не импровизацията
също би могла да се нарече радикална интерпретация, противопоставяща се на
импровизацията или на внезапната композиция.
Ivonne Rainer " Feelings are facts"
http://www.feelingsarefacts.com/
performative discursive dispositifs – перформативни дискурсивни
практики
(диспозитиви)
От около осем години, сравнително нов феномен взриви най-вече Европа. Артистите, които
започват да усещат липса на обмен и дискурс, извън техния тесен кръг от
познати, разпознават необходимостта да развият някакво общуване в полето където
работят, или поне в малкия кръг общност, за да планират и се разпределят в
по-голямата общност. Идеята е да се постигне познание и рефлексии, или метод и
интереси, които да достигнат до повече хора, които да се обогатят и обновят.
Или с други думи е било време да се разшири техния дискурсивен контекст.
За да се избегне провал, който разбира се може да се
случи при не практикуващи писатели, тези артисти започват да артикулират мисли,
методологии, загрижености, съответно в артистични работи, отколкото както при класическите академии или
журналистическите формати. Тези начини за „игри“, определени разигравания, имат за цел да представят по
различен начин резултатите; рамки за изказване, целящи към насочване
на мисловните процеси и артикулиране на техните собствени навици. Изборът на перформативната
партитура и резултат идват също от интереса към използването на специфични
умения и методи, отколкото да се превеждат другите практики.
И започвайки да
се развиват, тези нови артисти и практики/диспозитиви развиват някакво родство и
сега ние можем да ги разглеждаме като жанр. Ще ги наречем перформативни дискурсивни практики, за да
можем да подчертаем тяхната специфичност: дискурсивни,
за да се индикира и посочи важността на сегашната публиката и другите важности,
за да се посочи съдържанието само по себе си; перформативни, подари тяхната продуктивност, отколкото съотнасящи
се до тяхната обяснителна функция.
Всъщност, това което би могло да си помислим в началото
е, че същността е да се каже, че още в началото сме мислили (и поради това
задачата е да измислим адекватна медия за тези мисли). Днес можем да
наблюдаваме разбирането за практика,
която можем да наречем-продуктивна
практика. Тези практики стават
интересни сами за себе си, поради специфичния дискурс, който продуцират и карат
изпълнителя да мисли, че не може да бъде другояче. Друга забележителна промяна
в тяхната кратка история е, че от артикулация на мислене се преминава към практически дебат. Като
реакция на първото приспособление, където се фокусира повече индивидуалното
позициониране, втората част на играта се появява, за да определи различията,
това е едно групово приспособяване, за да се реагира на колективната рефлексия.
Днес можем да се
чудим дали е необходимо тези практики да останат обвързани с артистичните
практики или какъв може да е интереса да ги използваме и извън полето на
изкуството. Могат ли да насърчат демократични дебати? Биха ли компенсирали
значението на съдържанието и позициите? В перформативен артистичен контекст,
тези дискурси поддържат вниманието към уменията и формата, и се питаме може ли те да се съотнасят и към
политическо или социално поприще и да се следва промяната на фокуса? Фактът, че тези
практики настояват за техния перформативен аспект, засилва понятието за самата
практика; като фундаментален принцип на демокрацията, дебатите трябва да се
тренират, като те подкрепят самите себе си, за окончателното вземане на
решенията.
Ivonne Rainer films
https://vimeo.com/112813067
Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура"
откъси
от книгата THE COMING BOOGIE - WOOGIE
first
published 2012 by Mychoreography
in
collaboration with: University of Dance and Circus Stockholm,
MDT
Stockholm, Performing Art Forum
Supported
by Swedish Research Council
превод Галина Борисова
Няма коментари:
Публикуване на коментар