Печалното модерно изкуство - Михаил Фокин

МОДЕРНИЯТ ТАНЦ

ПЕЧАЛНОТО ИЗКУСТВО

МИХАИЛ ФОКИН

„Против течението“

Откъси от спомените на балетмайстора Михаил Фокин

Изд. Ленинград  „ Изкуство“ 1981г.

 Марта Греъм

Когато Маргарита Валман (директор на училището през 1929г. на името на Мери Вигман в Берлин, която през 1930г. създава собствена трупа „ Танц Колектив“ има 37 изпълнители) посещава Америка, тя пропагандира изкуството на Мери Вигман и изнася редица лекции, като говори за своята учителка, която назовава своя танц като: Dark Soul - Мрачна Душа. Тя обяснява, че това танцово изкуство  отразява немската душа след загубването на войната. Когато критикът Стюарт Палмер описва в списание „Танц“ изкуството на Марта Греъм, той също нарича този танц: Dark Soul - Мрачна Душа.

Америка никога не е губила война, и аз не знам защо и как да си обясня тази печал при Госпожа Греъм, за която се говори в това списание, като там също се казва, че тя преди е била „нормална и приятна девойка“. Мисля, че това просто е подражание и чуждо влияние. Преносител на болното Германско изкуство към здравата Америка. Но на мен ми хрумва и друго обяснение. Изразяването на печал в танца изисква малко движение. То изглежда леко. За изразяването на радост, обратно, нуждаем се от маса движения. Колкото повече ни е радостно на душата, толкова повече ни се иска да се движим. 

Танцът в основата си е явление на радостта, слънчево начало, той не е мрак. Значи тъгата, скръбта, както и всичките чувства, са предмет на танцовата изразност. Но не скръбта, а радостта е родила танца. И радостта има постоянно развитие.

Павлова е изтанцувала много бързи танци, весели и радостни. Но по този път малцина са минали, докато последователите на „Умиращият лебед“  са много. Тази хореография е изтанцувана от всички. Мислим, че това е по-лесното? Няма танцьор или ученик, който да не се е изявил с „Умиращият лебед“. Великата Айседора Дънкан е представила в своите танци всичките човешки чувства. Когато мисля за Дънкан, аз си представям девица, слагайки ръце над темето, както е при маниера на фигурните процесии по гръцките вази. 

Любителите нетърпеливо ни подхвърлят, че това е лесно изпълнимо, и вървят по линията на най-малкото съпротивление. Това мое наблюдение ми се струва правилно, особено когато посетих няколко вечери, организирани от школата за социални изследвания на критика на „Ню Йорк Таймс“, Г-н Джон Мартин. В това негово дело помагат и танцьорите, които на свой ред са включени в неговите очерци на влиятелното списание.

Иска ми се да разкажа за моето последно посещение на 20 февруари в Америка. Когато влязох в залата, Г-жа Греъм говореше. На пода седяха два реда танцьорки, облечени в плетени пуловери. Имаше нещо като площадка в центъра за демонстрации. Зрителите бяха в кръг. Г-жа Греъм имаше вид на фанатична пророчица. Нейната външност принципно отхвърляше всякакви признаци на кокетство, женственост и красота: дълга роба, прибрани коси на тила на главата, извит гръбнак, изпъкнали лакти, избутани напред рамене, стиснати юмруци и плоски протегнати ръце напред. Всички говореха, че тя е над „остарялата“ концепция за красота, изящество, и че принципно тя ги отрича.  Обяснявайки своята теория, Греъм често слагаше ръцете си на гръдта и стомаха, и както разбрах, според нея някъде там се намираше центърът и тайната на това „ново“ изкуство. Г-н Мартин клатеше глава, несъмнено и авторитетно и потвърждаваше истината за тази нова теория. 

-    Може би някой иска да ми зададе въпроси? Последваха въпроси и лекторката веднага отговаряше с лекота на тях. Имаше въпроси от такъв характер: нужно ли е да сме родени за това изкуство, или можем с големи усилия и труд да го научим? И Греъм моментално отговаряше и успокояваше въпросния човек, че тази техника може да се изучи от най-различни темпераменти, че всяка от танцьорките има индивидуалност, и въпреки това всичките са овладели това изкуство. 

Не исках да задавам въпроси, защото тук у мен всичко беше под въпрос. На предната лекция забелязах, че когато някой искаше да зададе въпрос, или не беше съгласен с Г-н Мартин, той си поглеждаше часовника и се оказваше невъзможно да се продължи обсъждането. И затова реших да мълча. Последваха демонстрации на този танц. Девойките, лежаха, седяха, ходеха на плоски стъпала и…това беше всичко. Ръцете им или безсилно висяха, или изпъкваха нагоре. Гръдта им винаги беше напред или рязко се отпускаше (има се предвид свиването и освобождаването на гръдния кош наречен от Греъм - release and contraction ). Танцът се състоеше от тези две движения. Темите бяха бавни. Изражението на лицето им изразяваше скръб почти през цялото време - даже беше злобно. Стискаха юмруци. Някакъв вид лаещ израз на корпуса и главата. „Лаещи момичета!“ Това не е само култ на скръбта, но това е и култ на злобата! – помислих си.  Стана ми жал за младите девойки, изразявайки душата си по този начин. Всичкото което видях, беше уродливо по форма и злобно по съдържание. Краката им бяха обърнати навътре и на случаен принцип. Огледах се към публиката. Всички седяха в прости и естествени пози. Всяка дама беше образец на красота, независимо от възрастта, непринудени и истински спрямо тези, които бяха в средата на стаята.  В този момент една дама зададе въпроса: Как Г-жа Греъм се отнася към балета? Аз настръхнах. Тя отговори, че обича балета като вид танц, и особено как Павлова се покланяла след всяка хореография. „Тя много добре прави поклон“… Бях изумен, как може да се каже за Павлова, че само добре се е покланяла. След това лекторката продължи: - Но когато балета се опитва да наподобява гръцкия танц -  се получава ужасно. Тя не обясни защо е ужасно. Слушателите повярваха на това и заръкопляскаха. „Не мога да мълча“ –  казах на себе си, но мълчах. Други продължаваха да задават въпроси. Явно моето лице е изразявало някакво изражение, защото Г-жа Греъм се обърна към мене с въпрос: - Вие Господине, искате ли да попитате нещо?

-Да, казах аз – след като така любезно ме питате, може ли да ми обясните: смятате ли в работата ви с девойките да развивате естествени движения или отхвърляте естествените движения в своето изкуство? Настъпи дълга пауза. На всичките други въпроси се отговаряше веднага. Всичкото, което до този момент се показваше, беше противоестествено и нямаше никаква възможност да се говори за връзката между живота и това „изкуство“. След пауза започнаха дълбоки разсъждения, съвсем извън въпроса. Аз повторих въпроса си и за да бъде ясно, помолих за разрешение да илюстрирам своите мисли чрез жестове.

-Вашите девойки, за да си вдигнат ръцете, първо си вдигат плешките, след това лактите и после цялата ръка. В живота не се прави така. Ако искам да си взема шапката от закачалката, аз не си повдигам първо плешките, после лактите…Не. Аз просто повдигам цялата ръка и взимам това, което ми трябва. Но по вашата система, следва да се направи точно обратното. Аз изобразих, както Греъм изискваше това да се направи, да си повдигна ръцете според нейната система и това беше смешно. Публиката също се засмя, както и струва ми се Марта и аз.

-Но вие си повдигате плешките, за да си вдигнете ръцете?- каза Греъм.

-Не. Никога!

Тя сложи ръце на гръдния си кош и стомаха и каза, че от там идва движението.  Тогава аз също сложих ръка на гръдта и стомаха си и казах, че там няма нищо което да се случва, когато взимам книга от рафта. 

-Но вие дишате?

-Винаги дишам. - отговорих при всеобщо хихикане.

Аз подробно изложих моя въпрос на лекторката, за да може ясно да се определи разликата между красивото и уродливото движение, между тромавото и изящното, като дадох за пример жизненоважно движение. Ако на човек му е необходимо да си клати и люлее корпуса, за да направи крачка – това ние наричаме тромаво; ако за да повдигне предмет, той трябва да си напрегне врата и всички мускули, които по принцип не участват в това движение – то ние усещаме неловкост, недоразвито тяло; ако той - за да ви подаде ръка, си повдига плешките и лактите, огъвайки се от една страна на друга, то разбира се това създава много грубо впечатление. Движенията са прекрасни, когато не чувстваме напрежение при тяхното изпълнение. 

Такава е естетиката на балета и на всеки танц. Преподаването при танца в голяма степен се основава в постоянното упражняване и елиминиране на ненужното напрежение. Теорията на Мери Вигман и Марта Греъм – е противоположна. Тя може да се опише по този начин: напрягайте се колкото можете повече!

И без да разясни въпроса за естествените движения, Г-жа Греъм неочаквано ми каза:

-Вие нищо не знаете за движението на телата!

Да получа от такъв млад танцьор такъв комплимент и отговор, след като се занимавах повече от 40 години с танц и тела, не можех да не я попитам:

-Може ли да ви задам още един въпрос?

Дадоха ми съгласие охотно и с голямо желание.

-Вярно ли ви разбирам, че всичките ви движения са или с изпъкнал гръден кош напред или със съкратен на вътре?

-Да.

-Съкратената навътре гръд според вас изразява ненавист?

-Да.

И тук аз изобразих как ако трябва да отида до леглото на болен умиращ човек, то тогава ние си отпускаме гърба. В този момент ние съчувстваме, изпитваме скръб. Никаква ненавист.

-Може ли да ви задам и още един въпрос?

-Не, ние с вас никога няма да се разберем. Това е много нелюбезно от ваша страна да задържаме всичките присъстващи тук с вашите въпроси – добави Г-жа Греъм.

Получих отново втори комплимент и зададох още един въпрос.

-Защо балетът е ужасен?

Зададох този въпрос, въпреки нежеланието на лекторката да разговаря с другомислещи. Казаха за балета, че е отвратителен, и не обясниха защо.  След като повторих въпроса енергично,  Греъм застана в пета балетна позиция, като го направи доста добре и попита:

-Как може да се танцуват гръцки танци в тази позиция?

-Вие малко знаете за балета, -  отговорих. – Вие не знаете, че съществуват маса балети, където изобщо не се употребява „пета позиция“, балетът разчита изключително на естествените движения, на линия на най-чистия гръцки стил…Вие критикувате балета, като не го познавате.

Г-н Мартин веднага си погледна часовника.

-Г-н Фокин, - каза той, не можем да продължим този спор. Балетът има своето място, както и модерният - своето. Балетът има възможността да се изразява повече от три столетия. Не може модерният танц да се изрази за три седмици!

В тази реплика всичкото е сбъркано. Балетът не говореше, а танцуваше през всичките тези три столетия. Модерните танцьори говорят повече, отколкото танцуват, и не от три седмици, а от няколко години. Никой не ги спира да го правят, а напротив, си помислих. Разбира се вместо да говоря, аз бих предпочел да създавам балети, както го правех за императорската сцена, за Дягилев и за Павлова.

Но…умря Дягилев, и с него умря дягилевският балет, умря Павлова, и с нея умря „павловският балет“. Скоро ще умре и руският балет и неговите създатели.

Но в балета толкова много е направено. Аз самият създадох 57 балета, някои от които гръцки като „Дафнис и Хлоя“, „Нарцис и Ехо“ и др. Нижински постави древния „ Следобедът на един фавън“. Павлова прослави „Вакханалии“ и т.н. Не ми ли се дава правото да попитам: от какво балетът е ужасен, когато третира гръцки теми? Защо гръцките танци да принадлежат на дилетантите?

В репликата на Г-н Мартин се забелязва противопоставяне на балета и модернизма. Това е нелогично. Като че ли може да се съпоставят такива понятия като музика и модернизъм, живопис и модернизъм, балет и модернизъм? Балетът е вид изкуство.  Модернизмът е временно състояние, период в еволюцията на изкуствата. Балетът преживя и класицизма, и романтизма и модернизма. Балетът на Дягилев например, в последния му стадий или шведският балет на Ролф де Маре отидоха толкова далеч, че нито немските танцьори, нито модерният танц на Греъм ще до достигнат. Но за всичкото това Греъм не знае. Нито за модернизма в балета, нито за гръцкият стил в него.

Не се удивляваме, ако критик не познава изкуството, за което пише. Това често се случва. Ние сме привикнали на това. Но е непонятно за танцьорка, повече говореща отколкото танцуваща, и още повече „интелектуалка“, да не е запозната с историята на танца, и да не знае, че до преди нея е направено много в изкуството и да си въобразява, че балетът е пета позиция с отворени крака.

След като Г-н Мартин ме назова по име, Греъм се обърна към мене:

-Не знаех, че говоря с Г-н Фокин.

Ако предварително се бях представил може би тя нямаше да говори така, но е факт, че тя прекрати лекцията и демонстрацията.

-Ние никога няма да се разберем, - заключи тя.

За мен това не беше отговор на въпроса.

Разбирам и обичам изкуството на различни далечни народи и изкуството от древни времена. Но не мога да разбера изкуството и теорията на Греъм, след като там няма никаква истина. И не за да узная истината за изкуството на танца, не за това, но за да си изясня каквато и да е истина, което се организираше всеки петък в школата за социални изследвания. Те нищо не искат да разберат и затова не знаят. Да се каже, че главното за Павлова е да се покланя, да се каже за Фокин, даже и без да го познаят, че той нищо не знае за движението на телата, да се каже, че гръцкият балет се основава на пета позиция…значи да се прояви невежество и дързост.

За съжаление, тези качества не са само характерни за една танцьорка (иначе не бих говорил по въпроса), а за цяло направление в изкуството. И това направление го наричат – модернистично, ново танцово изкуство. То, разбира се може да е модно (за всичко има мода), но нищо ново няма в него. Невежество и дилетантство, а не новост. Тях винаги ги е имало. По наше време те разцъфтяваха само по-великолепно.

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура"