Дилетантизъм вместо майсторство II част-Михаил Фокин

„Против течението“
Откъси от спомените на балетмайстора Михаил Фокин
Изд. Ленинград  „ Изкуство“ 1981г.

Мери Вигман

2 ЧАСТ

Дилетантизъм вместо майсторство

Във всяко майсторско изкуство, работата върху средствата на изразяване и преодоляване на техниката се явява от първа необходимост. Представете си човек, който не може да свири на пиано, слагат го пред инструмента и му казват: „Пред вас има пожар, огънят се приближава, вие сте в ужас. Сега свирете, творете!“ Как въображението на този „музикант“ ще бъде възпламенено, той ще е безсилен да изрази това, което чувства, или по-точно, ще изрази това чувство в уродлива форма. А такъв метод при обучението на танц се практикува и се нарича creative dance/креативен танц. Какъвто и да е контрол на линията, движението, позите в този случай е немислимо. Заменя се „свободният импулс“ и единственият резултат е усвояване на лоши навици. Не говоря тук за отделни артисти. Говоря за принципа, за метода. 

Танцът може да бъде много сложен по форма и виртуозност, или да е много прост, но чувството за позата, владението на тялото, разнообразният ритъм…всичко това трябва да се преодолее от рано, вместо да се премине в creative dance и free impulse.

Освен този преход към творчески танц, немският танц страда и от неоснователната претенция да построи „всичко от начало“. Какво щеше да стане, ако композитори-модернисти като Дебюси, Равел, Стравински, Прокофиев, които толкова много дадоха по отношение на музиката, вместо да използват наследството на предшествениците, бяха решили да започнат всичко от начало? Никой от тях не е измислил нова теория на музиката. Но те много добре са били запознати с изкуството преди тях, и затова са имали възможност да създадат бъдеще.

Представителите на немският танц, отричайки балета, вземат от него най-биещите, недохранени стъпки и ги изпълняват в най-скучния им вид. Отричат пируетите и във всеки танц изпълняват chaine, pas de bourree en tournant; отхвърлят танц с краката и изпълняват само механичните балетни движения emboite; те дори не умеят да направят антраша с краката -  правят ги с ръце. Това е много лесно!

Доверчивата публика приема това за велико майсторство. Но и не само публиката. Това се случва и с критиката. Толкова силно внушена реклама. Спомням си една статия, в която авторът ни уверява, че е бил свидетел на „чудо“. Мери Вигман се е въртяла дълго, бързо и в кръг и въртейки се, се е издигнала във въздуха. Вярвам в искреността на този свидетел, че му се е появило такова впечатление. Но и не мога да не вярвам на очите си. 

Видях следното: г-жа Вигман се въртеше на двата си крака, почти на плоски стъпала, (действително се въртеше дълго), след това се приповдигна на „полупалци“ и въртейки се, падна на пода. Музиката повтаряше една фигура (perpetuum mobile) и в този момент прекъсна. Можем ли да сравним това „чудо“ с балетното fouette. Немската танцьорка се въртеше на два крака.  А балерините не само че се въртят на един крак, но и стоят на върха на палците, като в това време другият им крак прави трудно движение във въздуха. Докато първата продължава да се върти, докато не й се завие свят и накрая падне на пода. То втората трябва да завърши въртенето си със съответната музикална фраза и няма право да падне на пода, като трябва да завърши пируета  в точно определена поза. Какви леки и нищожни трикове е това модерно „чудо“ , в сравнение с виртуозността на балерината!

Никога и не съм си и помислял, че ще защитавам fouette, което ненавиждах. Четиридесет години ми се струваше, че то е отживелица, глупаво и ненужно. Но какво да се прави, когато днес новите достижения приемат слабите, детски подражания на балетните трикове?! И не, не защото модерните танцьори преди всичко са се отказали от балетната техника, а защото не са могли да я преодолеят. Каквото могат да изпълняват - те го взимат и проявяват ограничени  знания, като през цялото време повтарят едно и също.

Неискреност

Как може да съществува истината, ако не идва от дълбочината на чувствата, и ако е подчинена само на един принцип: странно, необичайно и на обратно?

Ако винаги считаме, че жената е длъжна да бъде женствена, а мъжете мъжествени, то в немският танц това е на обратно: жената се старае да е по възможност груба, прави резки движения, тропа с плоските си боси крака, размахва юмруци…а мъжете са грациозни, извиват ръце, и много повече приличат на момичета, отколкото на своите партньори.

Мисля, че изпълнителите на модерния танц изпитват главно желание да не отстъпват на модата и да са съвременни. И в това си чувство – те са съвършено искрени. Възможно ли е това чувство да бъде съдържанието на изкуството? Възможно ли е всичките преживявания на човека да се заменят с незначителни и надути мисли: вижте ме, колко съм оригинална, колко съм модерна!

Помня една хореография, която се казваше „Нощ“. Артистката ходеше по сцената с малки стъпки, шумолеше по пода с крака си точно така, както го правят децата, когато си играят във влак. Корпусът и главата обърнати напред, неподвижни. Ръцете са сгънати в лактите, като по детски изразяват въртящо колело или бутала на двигател. Това какво е – „Нощ“? Така никой не се изразява и не чувства по този начин. Оригинално. „Ново“. Но и артистът в този момент не чувстваше нощта, а усещаше само своята оригиналност. 

В много ноктюрни, стихотворения, картината на нощта се предава с много разнообразни и най-фини преживявания: тишина, скръб, самотни мисли, страх, кошмар, мечти, надежди, любов…но никога не се изобразява като детска игра в локомотив. Как ли трябва да се отдръпнем от истината, да опустошим своята душа, за да стигнем до такава „модернистка“ интерпретация!

Стремеж към неяснота

Този, който иска да бъде разбран, се старае да изложи своите мисли възможно по-ясно. Колкото повече за него е важно това, което иска да каже, толкова повече той се старае ясно да го изрази. Така е и в изкуството – истинският артист винаги се стреми да бъде разбран. Затова той тръгва от прозаична реч в стихотворенията, от словата в песните, от жеста в танца, затова той взема четката или резеца, защото по този начин може да  се изрази. 

Стремежа да изразиш себе си, да се изразиш ясно – това е същността на изкуството, това е и причината на неговата цел. При немският модерен танц нещата са по различни: колкото повече е неразбираемо – толкова по-добре. Стремежът към неяснота, към замъгленото -  е първият признак, че тук няма изкуство. 

Такъв композитор или художник би бил непонятен за мен.  Но това съвсем не значи, че е лош. Но ако в своето изкуство артистът се опитва да е непонятен, той за мен не е артист, нито композитор или художник. Такова желание е противно на природата на изкуството.

Представете си човек, който дълго и старателно ви разказва, че за него нещо е важно и скъпо, вие слушате. Той приключва. Вие му казвате, че всичко това е много хубаво, за което говори, че е удивително…но вие нищо не сте разбрали.  Какво чувство ще се породи у разказвача? Ще се огорчи, обиди, може и да ви се разсърди.  И ако вие точно така реагирате на танцът на „модернистите“ , те няма да ви се разсърдят. Те даже ще кажат, че не сте дорасли за да разберете това изкуство, че сте изостанали. Важното е да бъдат признати за модернисти, и да се твърди, че тяхното изкуство е up to day.

Отричане на красотата

Ако през цялото време красотата беше идеал за човека, то даденото явление, което е красиво ще се счита за сладникаво, а за грацията ще се говори с презрителна гримаса и ще попадаме постоянно в каша. Ако здравото тяло беше една от задачите на танца, то в настоящият момент не само танцът, но и гимнастиката, на която той е основан, „ нямат хигиенни или атлетически цели“. 

Култът към красота е свързан със здравото развитие на тялото. Преди всичко в това изкуство се избират най-вече съвършено сложени тела, които да са по мярката на възможностите, хармонично да се развиват, и в този случай тялото наистина е инструмент на танца.

Не само на сцената, но и в живота и жените и мъжете се разкриват и са „очертани“ с открито тяло до последен предел, докато „модерните“ танцьорки  са скрити под  дълги черни платове, оставяйки видими само ходилата на краката и китките на ръцете си. Защо се получава така? Защо си слагат този похлупак на тялото? Защо „инструментът на танца“ се показва само от време на време?!

Много добре познавам много „модернисти“ (не малко са били в моето студио), и уверено споделям, че за този вид танц имат към склонност лица, които имат лошо телосложение. Те си мислят, че при балета, където правилното телосложение се явява едно необходимо условие за подготовката в танца, на тях такова не им е необходимо, като по този начин се получава „естествен подбор“. По същият начин, те отхвърлят техниката в танца, поради това, че не могат да я овладеят, модернистите отхвърлят и красотата, като нещо ненужно и остаряло, защото те не могат да я демонстрират нито в своите движения, нито чрез телосложението си.  И от тук идва уродството – като принцип, като велико достояние. 

Опитайте се на да намерите красиви пози сред фотографии на модерните танцьорки. Ще ви се изсмеят. Всичко, което се признаваше за некрасиво, - напрежението на врата, кукленската скованата глава, съкратеният падьом, широко разделените крака, разперените палци, изместената на страна глава, пълната липса на съгласуваност между отделните части на тялото и т.н. и т.н. – сега се демонстрират като високо достижение в изкуството. 

Нека да разгледаме по-отблизо едно то тези „постижения“. Например – широко разделените крака. Такава склонност забелязваме, когато танцьорите са на пода. Знаем, че една от насладите, които зрителите и изпълнителите изпитват е владеенето на равновесието. Шопенхауер казва, че единствената тема на архитектурата е подпората и тежестта. Следва също да кажем, че за танца съответствието по отношението на тежестта и опората е едно от тези условия. Няма нищо по-мъчително за танцьора, от това да изгуби равновесието си. Величаейки уродството, отвратително зрелище представлява пияният човек, който ходи със широко разтворени крака, като понякога се подпира на стена, за да не падне. Колкото по-малко човек се нуждае от опора, толкова по-малко площ му служи за опора на тежестта на тялото, толкова повече той прави впечатление, че си владее тяло. Ако не му трябва за опора нито стена, нито патерици, нито ръка с която да се държи, то той произвежда нормално, здраво впечатление.; ако му е достатъчна опора само на единия крак, той възпроизвежда впечатление на ловкост; и ако му е достатъчно само докосване на пода с пръстите на краката (това е така при много различни народности) или даже само на връхчетата на пръстите на краката, (както е при балета), то зрелището на такъв човек (благодарение на симпатизирането на преживяването) възпроизвежда чувство на удоволствие. Това е проявление на съвършенство или приблизително съвършенство, но това владение на равновесието ражда Красота. 

За да се направи „по новому“, за да не се унизи естественото и поради „остарелият“ закон на пластичната красота, модернистите постъпват обратно. Те широко отварят своите позиции на краката в повечето танци. Дават вид, че с огромна трудност поддържат каквато и да е тежест, когато няма никаква тежест, освен собствения си корпус, те нищо не поддържат.

Болшинството от балетните пози може да се вмести в триъгълник, докосвайки само единият си ъгъл на пода. Всяка поза може да се сравни с цветята, които отдалечавайки се от земята, разцъфват в по-богати линии.  Повечето пози на „модернистите“ представляват триъгълник, на който широката му част е на пода. И така красотата, грацията, здравото нормално физическо развитие – всичко това се отрича.  И в името на какво? В името на „необичайното“.

Това е главната цел на немският танц: „ нещо необикновено“, и това „необикновено“ у всички е еднакво. Още при първи поглед на сцената може да познаете това изкуство. Ако е млада девойка, която е длъжна да въплъщава здраве, веселост, бодрост, при първите звуци на музиката ще забележите, че си навежда гърдите и протяга надолу главата, лактите й изпъкват, сгъва коленете си… ще разпознаете Dark Soul. Ако обратно, шията се напряга и при опитите да се танцува главата остава неподвижна, сякаш през цялото тяло, врат, глава - са забодени на  пръчка, ще разпознаете Anspannung/деформация…и значи танцьорката е от Централна Европа. Всички те еднакво и без всякаква мярка и нужда приемат едни и същи прийоми: висящи и отпуснати ръце, крака - плъзгайки ги като парализирани или ъгловато изпъкнали лакти, ръцете като лопатки и т.н. В името на преследването на необичайното, се изработва един шаблон: всичко да изпълняват едно и също, и съвършено еднакво.

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура"