Предпочитания за танц: Статиката като динамика

Статиката като динамика

текст на Петя Йосифова

Случайно колажираното квадратоподобно пространство създава усещане на границата на кича и напомня фрагмент от картина на Густав Климт, който изваден от контекста си не може да действа със силата на художествения си дух. Цветя, ивици, пъстри разнообразни цветово наситени полета, или иначе казано, случайно подредени газени шалчета, закупени от амбулантен уличен търговец създават представа за вехто, за старо, за “старата и ниската земя” на границите на която предстои случването. Какво се намира между “старата и ниската земя”, какво се намира между паметта и безпаметието незнаем, както незнаем какво е имало в миналото и какво ще има в бъдещето. Има само настояще, а то със сигурност не е такова, каквото ни се иска да е. Съмненията, които изпитваме пред това празно, оголено, статично пространство са определени, както съмненията, които изпитваме пред нищо не случващото се.

Статиката на пространството те приковава в статика… статиката прекрачва граници. Границите между денят и нощта, между нищото и нещото, между всичко и нищо, между това, което е било и това, което ще бъде, там някъде се намира “е”, “сега е”.

И колко е просто. Четири стени, между тях затворен салона с обозначени места за случващия и случващосъучастниците. Едно обикновено пъстро шалче, до него още едно, до тях друго, четвърто, пето и така до 36. При правилно съчетаване на множество прости елементи, наблюдаваме комплекс от техните сложни взаимоотношения.

С този принцип спектакъла доста често ще си служи. Всичко предстои в оставащите 55 минути.
Тишина. Мълчание.
Женска фигура се вписва в пейзажа изпълнен с цветен прашец, различни фигурални детайли и форми... Непринудена, естествена, с гордо и сдържано изражение на лицето, сякаш портретирана.
Статика. Мълчание. Тишина.

Не е ли това една от многото картини на Густав Климт. Не попълнихме ли фрагментите от “Портрет на Аделе Блох Бауер” от 1912г. Не е ли това една от онези жени идоли от началото на миналия век, приличащи на големи кукли, които лежат в луксозните си кутии и чакат някой да ги извади от там. Да, това е “платно, лишено от декор, сякаш за да засили въздействието на лицето на фигурата в центъра на платното.” – както се казва за картините на Густав Климт.
Четири златни копчета закопчават бяла къса жилетка, обикновен детайл от облеклото или централен елемент, който осмисля цяла сцена. Наивна и в същото време абсурдна игра:
“Колко далеч трябва да си от обувките си или от себе си за да попаднат златните ти копчета в тях?
Трябва ли да си със затворени очи?
Трябва ли да попаднат там?
И въобще има ли смисъл от всичко това?
И това копчета ли са или не?
Това актрисата ли е или ние самите?
Има ли всичко това значение?”
Пространството се изпълва с въпроси. Чиито отговори не искаме да търсим. Чиито отговори дори не ни интересуват. Всяко действие изглежда безсмислено, наистина само изглежда, защото прозират смисли. Всяка форма се превръща в характеристика и натрупва смисли. Те се сглобяват в индивидуалното съзнание. Работи подсъзнанието и на Хуанита и твоето, всичко което си обясняваме е субективно и интуитивно. Значи вярно.
Разрушава този свят в който е попаднала, събира го между дланите си, разхвърчава го във въздуха, преподрежда го, гради го и го деградира. Така се живее между “старата и ниската земя”- този свят на който сме обречени, той никога не е такъв какъвто искаме да бъде…
Следваща пауза. Тишина. Мълчание. Статика.

Изкълчване на крака - дали става въпрос за крака или за нещо вътре е нея, което се изкълчва? Спокойствие, хармония, може би малко меланхолия отвън. А отвътре? “Автентичната реакция (поведение) започва вътре в тялото, това, видимото навън, е само довършване на процеса на движението. Ако реакцията не се е родила вътре в тялото, тя е фалшива.” – Гротовски.

Реминисценциите на паметта изграждат потенциалното тяло, видимото тяло. То дава знаци, превръща се в знак, разгръща смисли. Тялото е единствения смислообразуващ елемент. Тялото разглеждано като “памет на тялото”. Тя няма връзка със съзнателното, а с подсъзнателното, това е нашата генетична памет.

”Преди да помислиш, правиш. Тялото ражда реакцията, а след това интелекта я обозначава, дава й значение, нарича я... Ако интелекта не се намеси, тялото извършва движение “към” или “от” обекта предизвикал реакцията. Този обект може да е материален или абстрактен.” – Гротовски.
Следваща пауза. Тишина. Мълчание.

“Цигулките за разлика от цигуларите не се давят – те плуват в калъфите си...”
Пауза. Тишина. Мълчание.
Звучи Шопен.
Пауза. Тишина. Мълчание.
Старателно сгъване на шалчетата, изкрейзва и запява.
Сгъва и запява, сгъва и запява. Мълчи...
Сега всичко това едновременно.
Фалшив напев – хайку стих.
Тържествена музика – Шопен.
И Тя – луда, обсебена, обезумяла. После естествена и обикновена
Нашето условно тълкуване - нейната безусловна истина.

Спектакълът е изграден на принципа на колажа, чиито елементи са самостойни фрагменти. ”Фрагментът е рожба на новото време. Новото изкуство е фрагментарно Непълно или: непопълнено с обстоятелствените подробности на непосредната логика. Фрагмент значи: да не кажеш всичко. Да не свържеш всички отделни части с логически мостчета. Изкуството е синтез: фрагмент. Едно художествено произведение е построено не върху ясни логически елементи, а върху далечни психологически асоциации.” Гео Милев.

Защо не хайку: “Вали на фрагменти...”
Откъслечните фрагменти от случването не изграждат един образ. Отделните фрагменти създават далечни, откъслечни асоциации за образа. Те се сглобяват интуитивно и подсъзнателно, а целостта се създава в индивидуалното съзнание. ”Колкото асоциациите са по-далечни, толкова изкуството е по-фрагментарно. Повече разпокъсано – от логично гледище; повече сгъстено от стилно гледище”Гео Милев.

Спектакълът се фокусира върху случването на всички отделни фрагменти, тяхното самостоятелно съдържание и изграждане, връзките между тези фрагменти плуват свободно в пространството на интуицията и възбуждат въображението. Това е полето на действената среда от гледна точка на зрителя. Той решава, той конструира и тълкува. Именно това поле създава динамиката в зрителната зала, а динамиката в спектакъла създава статиката в него. Колко динамична може да бъде една картина или фотография? Историята на изобразителното изкуство ни дава редица примери от подобни артефакти, където в материалното изображение е втъкано темпово изградено съдържание. Вж. “Бял квадрат на бяло поле” Малевич.

Но какво става, когато този въпрос го отнесем към сценичните изкуства? Какво става с танца доведен до статика близка до тази на фотографията? И това танц ли е изобщо?

Това поле, толкова девствена територия в контекста на българската театрална практика, възбужда интерес за експериментиране в него. Статиката създава ритъм, поддържа темпо и изгражда динамика. Принципа за постигане на тази цел намираме в “Театралната студия” на Гео Милев. "Ритъмът означава стилизирано, художествено съчетаване на елементите. Съчетаването на елементите е самото изкуство.”

Как можеш да освободиш тялото си от всички обстоятелства и битовизми натрупани в него и да го превърнеш в знак? Актрисата се разсъблича от всички обвивки натрупани от живота, забравя здравия разум и се доближава до невидимото. Отпушва фантазията и интуицията си, а после, после случва. Дали се опитва да направи едно или друго, няма значение, защото няма опит, има случване. Няма опитност има откриване.” Ние при Гротовски не работехме като актьори, а като миньори” – казва Р. Чешлак в едно интервю. Този спектакъл е типичен пример за това как не се играе, а как се случва… Галина Борисова “не играе ролята, а си играе с ролята, не играе чувството, а си играе с чувството, не се играе образа, а си играе с образа.” – Гротовски.
Дълбоко и мъдро изражение на лицето.
Тишина. Пауза. Мълчание.

В лицето на човек са вписани едни от най-високите ценности То е огледало за чувството на идентичност, в него се отразяват безбройните отсенки на красивото и грозното. Духовното придобива телесна форма в лицето. Важно място в спектакъла има детайла и микрожеста.

Трансформациите на костюма в хода на спектакъла не са случайни. Костюмът се превръща в реплика. Може би, не ти харесва, но ти говори, носи съдържание, четеш го. Може би няма определящо значение т.е. той може да бъде подменен с всеки друг, но такъв, какъвто е, той дава една много определена посока на спектакъла. Превръща се в сценична реплика, диалогизира и кореспондира с миналото. Шапката от златна лисица, така нелепото съчетание от пансионерска къса жилетка, басмяна пола и полускъсани обувки се трансформира в домашна роба на ситни цветчета, после халат, а накрая, червена плюшена рокля. Най-официалния тоалет, сама си го е шила, за специален случай. Като този.

Всички тези дрехи, защото е силно казано костюми са цитация от все още не отминалата соц. мода и шир. употреба. Те носят всички естетически характеристики на модната линия за времето си. Те говорят за чувството за национална принадлежност на героя. Това е една подсъзнателна сила в живота на човек, формирана в него извън неговия контрол над живота, ако изобщо такъв може да съществува. Тя се формира от миналото, от настоящето, от историята, рода, народа. Кой може да избяга от миналото си, кой може да предвиди бъдещето си? Това не е важно. По-важно е, че никой не може да овладее настоящето. Не можем да подчиним живота и да обладаем мига. Или както казва хайку поезията: “Няма дубъл мигът...”

Гео Милев сравнява националното чувство с половото. ”Те са елементарни психологически сили – мистични стихии – които създават и движат живота, създават неговото напрежение и отбелязват неговата боя. Полът и националното чувство (едното – първоизточно, другото – създадено от векове живот) са два елементарни, подсъзнателни двигателя на духовния живот у човека – там се крие началото на всяко художествено творчество.” Половото чувство у съвременния човек е доста сложно и неясно поле. В този смисъл трудно бихме могли да кажем, че това конкретно случване разчита на половата индентификация на героя. Почти все едно е неговата полова принадлежност. Физическото тяло не се третира като полова определеност, третира се самата негова физичност. Проблемите, които се поставят в спектакъла са общочовешки. Главният и единствен герой не е нито жената, нито мъжът, а човека. Човекът, обществото, народът, народите, човечеството. В центъра на тази пирамидална структура стои все пак човека, унифициран в своята полова принадлежност. Човекът е дух. Човекът е интензивност. Човекът е тяло. Актьорът е човек.

И ако националното чувство се формира от миналото и историята, то половото чувство се формира от настоящето и бъдещето. Съвременното общество върви поскоро по пътя на универсализиране и сливане на половете, отколкото към тяхното осмисляне и разграничаване. Тъжно.
Тишина. Пауза. Мълчание.

Предмета в спектакъла. Колко различни смили може да носи един предмет и всички те - различни от познатите ни ежедневни смисли. Галина Борисова експериментира и в тази посока. Който не е гледал спектакъла, той не е виждал Египетските пирамиди.

Абсурдно би било да се пита “какво се разправя в спектакъла”. Нищо не се разправя, няма сюжет, няма образи, но има драматургия има идея, която се разгръща посредством независими смислово-съдържателни модули, алогично сглобени. Образа се превръща в знак. Знакът е воля за синтез. За минимум средства. За стил. Спектакъла не ни създава илюзия на действителност, а алюзия към действителност. Не ни смайва с “невиждани“ техники, не блести с изумителни хореографски решения, нито с брилянтно актьорско превъплъщение. Той смайва с живот. С естествения си живот. Търси естеството на нещата и живота. За това много скоро забравяме за разграничението актьор – зрител. Зрителят става актьор и обратното. Животът вътре в спектакъла. Значи в нас. Пространството е общо. Актьорът е при зрителя и зрителя е при актьора. Среща. Уникалност. Спонтанност. Тук. Сега. Човекът среща човек. Поглед. Докосване. Дума. Игра. Движение. Желание. Зрителят става съавтор и понеже от много “приказване” в театъра той оглуша, съвременното изкуство отдавна се е отказало да “разказва” и да “показва”. То възбужда или абстрахира. В модерният танц отдавна танца няма водеща роля, модерната живопис отдавна не живописва, подобни тенденции текът и в облата на поезията и другите изкуства. Основната цел, която си поставя творецът е да провокира и интерактира с публиката, да я въвлича в случването и така да я превръща в съавтор.

Концентрация. Тоталност. Тук и сега. Тялото се оставя на пространството. Тялото се оставя на времето. Тялото действа. Мисълта следва тялото. Мисълта следва импулса. Импулсът е тон. Тонът е напрежение. Мисълта следва викът на тялото. Тялото говори. Тялото изразява себе си. Тялото е израз. Тялото е ритъм. Тялото прави да усеща себе си. Тялото прави. Мисълта наблюдава. Мисъл и тяло. Безкрайно сливане. Безкрайно взаимоотдаване. Безкрайно единство. Тотален акт. Акт на тяло и мисъл. Мисълта структурира. Мисълта гради смисъл. Мисълта мисли край. Тялото удържа смисъла. Тялото прави знак. Мисълта удържа знака. Тялото прави край. Мисъл и тяло правят структура. Единство на смисъла и времето. Мисъл и тяло правят смисъл. Тоталност на акта. Максимална концентрация на акта. Ставане. Тук и сега. СЛУЧВАНЕ.

... Тишина. Пауза. Мълчание. Тишина. Пауза. Мълчание. Тишина. Пауза. Мълчание. Тишина. Пауза. Мълчание. Мълчание. Мълчание. Мълчание. Мълчание. Мълчание.
Мълчание...