[1] От Анжела Рейноу (Angela Rannow) и Дитмар Кампер (Dietmar Kamper)
Публикация в списание «Балет танц актуел», ноември 2001
Текстът е част от книгата "Танцови представи и артистични предпочитания"
издателство Нов Български университет 2011г.
Човешкото (не)съвършенство в Немския музей на хигиената в Дрезден Нищо не би могло да бъде определено като "нормално". Понеже всяко отклонение от нормалното носи решителни предимства, както твърди ученият по генетика Карл Сперлинг (Karl Sperling) от Дрезден. Мутациите и трансформациите не само са естествени процеси, но и са основата на самия живот. И всякo отклонение от "нормата" формира самата "нормалност". Само благодарение на изключенията, на необичайностите идеята за "нормалност" става видима. Всяка култура, включително и тази на глухите, счита себе си за "нормална". В различието с "aнормалното" се формира културно пространство и именно това културно пространство произвежда изкуство.
Езикът на жестовете
Думите летят във въздуха, разговор за застрашителна двойнственост и сложни дихотомии, за нормално и анормално, съвършено и несъвършено, толерантно и нетолерантно, способно и неспособно. Думи на изключване, насилие, вина и съучастничество. Темата беше "Вавилонската кула. "Езици - знаци - жестове" на симпозиум, посветен на значението на нормите в човешката комуникация, проведен заедно с изложбата "Човешкото (не)съвършенство" в немския Музей на хигиената в Дрезден. Група брилянтни поети на жеста добавят игрови акценти на иначе основно вокалната среда. Преносът на художествени смисли се задъллбочава още повече от жестомимическия превод. Когато поети на езика на тялото като Томас Гайслер (Thomas Geissler) и Йенс Лангхоф (Jens Langhof) комуникират с ръцете и телата си, задължително отнасяме това към танца. Те всъщност напомнят за едно по-фино измерение на танца, което е недостатъчно култивирано в Западната цивилизация. Какво знаем ние за танцуването с очи, вежди, ръце, пръсти, за странните пози, които напомнят софистицираните системи от жестови знаци? Тези сфери принадлежат на царството на чуждестранното и екзотичното, на брилянтната, странна виртуозност. Надеждата със сигурност се крие в това, което предизвиква обезпокоение и объркване. "И Бог дойде да види града и кулата, които синовете на човека бяха изградили. И тогава Бог каза: "Виждам, че са един народ и имат един език; и това е само началото на това, което те ще направят; и нищо, което те предлагат да направят, няма да бъде невъзможно за тях. Ела, да отидем долу и да им объркаме езика, така че да не могат да се разбират един друг." (Битие 11:5-7) Този мит говори за произхода на езика на жестовете, който ние окончателно трябва да признаем за безспорно средство за комуникация, демократично право на свободно изразяване. Но ние не го правим. Ние просто приемаме, че човек, който не чува и затова не говори, принадлежи към напълно индивидуална култура, която се подчинява на собствени закони, включително закони на танца или рисуването във въздуха. Тази култура, като всяка друга, има нужда от превод. Какво бихме разбрали от нея без превод? Можем само да я възприемем като пречка.
Обезсилване на нормата
Англоговорящите страни станаха свидетели на развитието на теорията на уврежданията. Шарон Шнайдер (Sharon Snyder) вижда този процес като парадигмално изместване във възгледа за болест, увреждания и аномалии. Това, което определяме катo аномалия, става относително в момента, в който се запитаме: "кое е нормално?" На Дрезденския семинар Дейвид Митчел (David T. Mitchell) говори за опустошителните социални последствия в Съединените Щати на идеята за измеримост на нормалното. Предположение, което в крайна сметка оправдава питането: дали глупостта се наследява? Но какво е глупоста? Дали е нещо, което не отговаря на определена норма? Нормалните смъртни имат нормално IQ. Тези, които не са нормални, са девианти. Обратно на наименованието, теорията на уврежданията се фокусира върху нормалността и културната история на нормите, като изследва възникването на нормите и техния край. Тези науки подчертават, че уврежданията, слабостта и неспособността са точно толкова част от човешката природа, колкото и неизчерпаемите резерви талант у хората. Уврежданията не се смятат за болест или дефект, а за културен конструкт. Анормалността, инвалидността, качествата, които "обезсилват нормата", са разглеждани като клеймящи и репресивни механизми. Истинската цел на теорията на уврежданията е да изгради прагматична програма за промяна на обществото. Това, което ни интересува тук е отношението на теорията на уврежданията към проблемите на танца.
Танцът е лудост
Тези, които се занимават с танц, неминуемо чуват хората отвън да казват: "Нищо не разбирам от танц". Но те нямат предвид акта на танцуването, тъй като всеки може да танцува. А по-скоро говоренето за танц, което също има нужда от превод. Много култури възприемат танца като присъща дейност, като акустичен и ритмичен феномен с протичаща размяна между движение и звук. Обикновено всички членове на определена култура имат самоочевидното негласно право да участват в танца, независимо от възрастта или уменията. Да си припомним танца на аборигените в Австралия или европейските фолклорни танци. Думите често играят роля, както в Японските класически театрални форми като Кабуки и Но, дори под формата на повторяеми анекдоти за танцовия театър. Но колкото по-малко думи се използват, толкова повече тези форми на театър се подчиняват на делегитимиращата сила на думите отвън, познати като критика; и толкова повече те са принудени да осигурят рационални основания за съществуването си. В Европейската и Християнската култури това е най-силно изразено в традициите за налагане забрана на танца, който винаги се е свързвал с демонични сили. Теорията на танца подробно е изследвала изключването и девалвирането на танца, основани на аргумента, че не е вербално изкуство и не може да бъде фиксирано в езика, поради което е ирационално и неморално. Все още липсва систематична, сложна историческа перспектива към отношението невербално - вербално. Дълъг път е изминат от балета, в който действието се придвижва от вербални речитативи, а танцът се използва като илюстративен или декоративен елемент към развитието на танцови алтернативи на конвенционалната логика на повествованието. Днес вече отношението вербална - невербална реч и съзнателното демонстриране на двойнствеността и (не)съвършенството се възприемат като същностни за танца. Той възстава в момента, в който се отказва от илюстративната си роля и започва да саморефлексира върху собствената си ценност и развитие. Танцовото изкуство, с неговия собствен език и собствена култура, с неговия собствен кодекс на движения, най-накрая е в състояние да приеме физическите увреждания в своята конституция, въпреки нормативния диктат на красотата и елегантността. Във визуалните изкуства това има своя аналог в жанра Art Brut.
Нищо не е нормално
Изложбата "Човешкото (не)съвършенство" не се стреми към даването на холистични и перфектни перспективи. Вместо това се фокусира върху изграждането на верни и грешни пътеки, тактилни инсталации и зали на чудесата, в които посетителят може да се движи, да вижда, да чува, да чувства и да разбира по пълноценно сетивен начин. "Пътеката на оцеляването" приканва посетителя да се замисли за (не)благонадеждността на тялото и (не)значителността на "багажа". Силно зареждащ "пътуващ театър" провокативно издига седем олтара, иронично посветени на красотата, здравето, автономията, рационалността, съвършенството и способността да се радваш. Съпътстващият симпозиум беше иницииран от Томас Мачо (Thomas Macho) и антрополога Дитмар Кампер (Dietmar Kamper). И двамата изследователи са убедени в социално благоприятния ефект на критиката на нормалността, която отчита анормалното, не-вокалното и увреденото. Кампер говори, през деликатни парадокси и метафизични метафори, за своята надежда за по-добро приемане на не-линейността. Той достигна поетични висоти в описанието на равенството в различията.
Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура"
Няма коментари:
Публикуване на коментар