идеите на 90-те

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура" 

                                                                                                                         

Идеите на 60-те бяха незабавно отхвърлени от следващо поколение (края на 70-те/80-те години), но се повториха съживени от 90-те по начин, който задълбочи нашата благодарност към оригиналната творба, като разбира се, се добавиха и много други неща. Може би обаче семената на Уорхол познанието вече са били познати за Ивон Рейнър и Стив Пакстън? Съзнание за изображение, за фалшификация, за обикновеното като стил, но някак си това познание е потопено в историческото ни разбиране за тези неща, така че ние си мислим, че тези артисти от 60-те само са вярвали в автентичността по наивен начин. Въпреки това, работите от 90-те и след това може да изглеждат преувеличени, но допълват някак си тези семена на произвеждане от 60-те и даже отиват по далеч.

 

                                                                          Ivonne Rainer

                                       Yvonne Rainer, Kristina Talking Pictures, 1976(Film still) Courtesy of Zeitgeist Films

Деконструктивната процедура на Пол де Ман "определя премахването на характера" или "изпълнението като недостатък" и проповядва отмяна на такова изпълнение. Това не е подаване на оставка, а потвърждение на разликата, или както Жак Дерида ни напомня в своята La différance: „Напротив, фактите  трябва да се потвърдят“. Ницше даже носи потвърждение на това под формата на смях и танци. Забавен и остроумен, хореографът Жером Бел използва мастилото на Ницше, като създава хореографии, в които се говори и се описва какво се прави, но не се танцува. Според Ницше, танците също следва да бъдат възможни да се изразят с писалката.

След края на 90-те вече наричането или занимаването с така наречения концептуален танц не ни звучи много обнадеждаващо. Всъщност, имаме много недостатъчни примери за нов съвременен танц. Съвременен танц е доста общо понятие, за да може да се ориентираме какво се случва или какво сме гледали. Думата претенция се чува често, когато някой иска да покаже, че това което е видял е фалшиво. Нещо не е наред, според това, което сте гледали преди и не е истина. Или пък претенция е когато искаме да осъдим нещо, с което не сте съгласни. Ако отидете твърде далеч, или сгрешите, без да знаете кодовете или конвенциите, може да се каже, че това е претенция. Обаче това да се отдръпнете и да не следвате логиката на предишното, понякога се разглежда по абсолютно грешен начин. Ще ви подкрепяме докато не отидете твърде надалеч. Когато пресичаме границите, обикновено такива опити не се подкрепят и се наричат отново фалшиво или просто глупаво. Но отиването далеч понякога е, защото искаме да афектираме същността, а не само да се отнесем до друга категория, фалш или претенция. Ако сте правили нещо, и вече не правите същото, това често се нарича претенция. Ако направите опит, да кажем една кратка хореография, която наречете „Това е всичко“ и просто помолите един танцьор да внася на сцената малко прожектори, и после да ги изнесе, това може да бъде видяно като пълна глупост и може би е пълна глупост, ако няма някакъв контекст, в който това да се случи. Но ако направите нещо подобно, например в танцова хореографска вечер, където ви се предлагат и конвенционални хореографии заедно с някакви експерименти или работи в процес, вие трябва да се замислите, защо ви предлагат и това.  Може да е някаква тактика да бъдете предизвикан, за да балансирате нещата, като разберете, че има разлика между претенция и позиция. Отлагането да се случи още нещо може да се види и като край сам за себе си, а не като някакво значение на нещо. Това е и позиция към света, към нещата около нас. Така би трябвало да се тълкува. Но разбира се, ако не сте подготвен, това би могло да се осъди като глупост или претенция. 

                                                              фотография: Jovita Groblite

Травматизирани от концептуалния танц от 90-те и неговата неподвижност, по-младите хореографи започнаха да измислят игри (практиката е от 2000г.). P.S. (послепис) е прост и лек подход към общата трудност въобще да сложим или покажем някакви движения на сцената. Тази игра изисква само фраза (дълга колкото искате) и време (толкова колкото искате). И колкото повече пробвате тази игра, толкова повече възможностите растат: движението олицетворява пространството; движението илюстрира  геометрията в пространството; пространството докосва движението и обратното и т.н. Освен това ако работите сам, да кажем при соло работите, може да е по-лесно и по-бързо. Не се изисква да убеждавате някого, няма йерархията на групата, отношението към материала е само това на изпълнителя, може би е и по-евтино, по-лесно се реализира, няма нужда да споделяте печалбата с други, няма нужда ако щете да се къпете.

                                              "Ако нямате шедьовър, заемете се с нещо друго"

Но пък ако работите с други, може също някои неща да станат по-лесно и по-бързо. Например да имате композитор, сценограф, да се доверявате и на изпълнителите и разпределяте работата помежду си. Може да научите някои неща за себе си, които не сте знаели. Отговорни сте по някакъв начин. Можете да намерите нови приятели, като работите с нови колеги, или да се разделите със стари, ако изникнат някакви различия.

                                                    Dance Across Borders, Sweden 2017

Да видим с какво се занимават артистите, хореографите и танцьорите от 90 те:
да се изгради това което е невъзможно
да се допълни формата и каквато и да е форма да се получи
да има симултантно действие /едновременност между възможното и невъзможното, между действането и не действането
да се потвърди чрез езика, чрез говорене
да се използва статика и тишина
голотата не е въпрос на феминизъм, нито е политически акт
да се ре-формулират стари образци
да се даде път за възможността да се повтаря нещо без имитация (копи/пейст културата)
да се разграничиш, да си различен
да се деконструктуира - да се унищожи и нищо да не се построява
да се утвърди да се потвърди, да има достоверност

да има доказателство, че в новият век може да се позоваваме без да доказваме, без референции
да се случи там където не се случва
да мислим и за отчужденото неоригинално тяло
да се преразгледат сценичните конвенции и споразумения
не съм Хамлет, драмата вече не съществува
да се оспори авторството, на кой е концепта всъщност и кой после концептуализира
какво получаваме и как го възприемаме

                                                "Танцувам Мария Калас" Галина Борисова

Да видим с какво се занимават или с какво би трябвало да се занимават артистите, хореографите и танцьорите през новото десетилетие на 21 век:

да се изгради невъзможното като възможно
да се унищожи формата, да се избягва да се получи каквато и да е форма
да се разграничат възможното и невъзможното, действането и не действането
да не се потвърждава чрез езика, чрез говорене, да се говори за нещо друго докато се прави нещо друго
да се използва статика и тишина, но и да се движим малко повече и да сме шумни малко в повече
голотата е задължителна, тя е политически акт, или костюмът е семпъл, понеже бюджетите са недостатъчни
отживелица е да се ре-формулират стари образци, вече казваме да се пре-формулират отново
да се даде път на невъзможността, на нищото, на краят
не го правим, за да се разграничим,  или да сме различни; правим го, защото сме в съвременността
да се деконструктуира - да се унищожи и нищо да не се построява
да не се утвърди, да не се потвърди, да няма достоверност

може да има доказателства, но пък старите такива не ни вършат работа
да се случи там, където трябва да се случи ( няма нужда да слагаме сценични работи в музеи и т.н.)
да мислим за отчужденото оригинално тяло
да уважаваме сценичните конвенции и споразумения
не съм Хамлет, но драмата винаги ще съществува
да не се оспорва авторството, копи-пейст културата също не можем да оспорим

каква е формулировката - всъщност не ни интересува толкова

трябва да има концептуална рамка
какво получават другите и как го възприемат - не ни интересува вече толкова много, тъй като нашата идея и заобикалящата ни действителност може да се разминават, но ние не живеем само в себеподобен свят