Ани Васева в интервю с Галина Борисова

                                                                                                                         

 Ани Васева, снимка личен архив 

Бихте ли споделили защо още сте любопитни в произвеждането на представления, да споделите нещо конкретно, около което се занимавате в момента? Може да формулирате интереса си и желанието да работите в едно изречение?

В театъра ни вълнуват неща, които ни вълнуват и в живота – как да живеем в света такъв, какъвто е; какво е „наистина“ и какво е „наужким“; възможна ли е радостта; можем ли да търпим другите; могат ли другите да ни бъдат интересни; как се живее с чувството на вина като неизбежност и необходимост и т.н. 

„Някой прави нещо на сцената и публиката го гледа – така е в повечето случаи при конвенционалния театър, най-популярната форма която наблюдаваме от доста години. Има разбира се и други опции, но тази ситуация доминира продължително, и все още може за някои да е интересна. В този контекст са направени много представления и няма нито едно представление, което да е перфектно. След едно такова представление вече не е необходимо да се правят представления“. Вие обаче се интересувате по-скоро от проблематизирането на театъра (сценичните изкуства като цяло и ако не ги разделяме на жанрове, да го наречем просто театър)? Какво е отношението ви към проблематизирането на театъра и проблематизирането даже на пространството, където може да се случи театър? Имате ли някакви точно изяснени стратегии, или просто интуитивно правите това, което правите?

От една страна ако мислиш това, което правиш ти щеш не щеш го проблематизираш – превръщаш го в обект на работата си. Отношението изпълнител-зрител, което е обусловено от отношението сцена-зала, неизбежно е в центъра на работата ни, защото винаги работим с конвенцията изпълнител-зрител, т.е. винаги мислим, че правим нещо за някого, а не за себе си. А всъщност мислим за себе си като го правим, което е странно.

 "Тотална щета"  на Ани Васева, фотограф Георги Димитров 

До каква степен когато работите, позволявате на изпълнителите да имат свобода, как вземате решения при колективната работа, работата ви е по-скоро свързана с метода на отпадане, или с метода на допускане? Или просто работите като пинк-понк хореографирането/композирането?

Изпълнителите имат свобода дори и да не искаш да им я дадеш. Дори и да искаш никога не можеш изцяло и докрай да композираш някого – затова има значение кой изпълнява какво. Иначе всеки изпълнител щеше да е абсолютно взаимозаменим с всеки друг. Иначе като конкретен подход – всеки път е различно. В „Малдорор“, „Всичкоядецът“ и „Лъвкрафт“ например сме работили с много строга и последователна структура от самото начало. „Пиеса за умиране“, „Тотална щета“ и „Метеор“ (което работим сега) имаха един начален период на, да кажем „импровизация“ и в последствие фиксиране и структуриране. Струва ми се, че всеки процес, независимо дали отстрани изглежда напълно „свободен“ или напълно „диктаторски“ винаги разчита на мислещи, самостоятелни хора, които могат да мислят повече за цялото, отколкото за себе си. 

До каква степен при работата ви е важен процеса? Днес сме свидетели на радикална разлика между процес и продукт? Или мислите за всеки един от тях като производствена единица?

Смятам, че тази разлика е въпрос на речник и дискурс и маркетингови стратегии. В момента има пазари на изкуство, на които „процес“ се продава по-добре от „продукт“, както и обратното. Иначе „продукт“ не е термин, който е областта на изкуството и би следвало да си остане за супермаркетите. Работим като мислим за това, което правим.

     Ние не работим изолирани  и нашата практика понякога е свързана с отношението ни към нещо, към някого. Имате ли нещо конкретно, което ви кара да се противопоставяте, или по-скоро не ви интересува историческото наследство и вие дори „арогантно“ сте готови да предлагате актуализирането на нови композиционни инструменти? Къде се поставяте в безкрайните възможности: като нарушители, или като съграждащи? До каква степен сте радикални? До къде искате да стигнете?

Противопоставянето ново/старо е на възрастта на човечеството. И като че ли винаги се идеолгизира допълнително. Или лошото ретроградно, еснафско старо срещу готиното, радикално ново; или духовното, стойностно старо срещу бездушното, неграмотно ново. Ние не смятаме, че стойността зависи от възрастта на твореца или техниката му или школата, затова нямаме никакви претенции да сме радикални – има неща, които ценим и в миналото и в настоящето, както и такива, които ни плашат или презираме и в миналото и настоящето. Затова гледаме просто да работим това, което ни е интересно и ни вълнува и да се вдъхновяваме от целия наличен опит на човечеството, до който имаме достъп – от Аристотел до Лидия Лънч.

     Нямаме синоним на съставната част мета. Нейното значение е зад, през, след или извън нещо. Кое от всичките представки ви е на-симпатично и защо?

„Зад“ звучи доста добре – хем уютно, хем заплашително. 

    екипът на Метеор, фотограф: Георги Димитров

   „Не бихме искали да мислим метафората като репрезентация, а по-скоро като комуникация между две несъвместими системи. Метафората е буквално случването на нещо, което не може да бъде обяснено или разбрано, освен чрез самата метафора. Предполага се, че метафората представлява и двете страни, но не може да бъде разбрана и от двете, колкото са несъвместима и различни и двете страни“. Бихте ли споделили вие как се съотнасяте към метафората? Смятате ли, че я използвате във вашите работи или се стремите да се изразяване по-директно и документално (ако можем да се изразим така)? „Метафората се намира между и е съвместима с две несъвместими системи“, ако сте съгласни с такова твърдение, може ли да споделите повече за вашето отношение към метафората?

Метафората като че ли е неизбежна, дори и за най-съвременните от съвременните артисти. Част е от езика и от мисленето ни. Ние не се стремим да сме многозначителни или да работим с изводи и поуки, опитваме се да казваме директно това, което мислим. Но това изобщо не ни скарва с метафората, напротив – тя е част от поетичния живот на езика и на образа, от по-наситената реалност, за която ни дава възможност сцената.

      Какво е положението ви към мулти възможностите? Ако мислим чрез противоположности и опозиции, вие на какво се противопоставяте? Ако предположим, че мулти възможностите се противопоставят даже и на самите себе си, кое е това нещо, с което бихте се занимавали за по-дълго време? (може да е тема, личност и т.н.)

Зависи от коя страна на времето гледаш. Ако гледаш от настоящето към бъдещето като че ли възможностите са безкрайни – всичко предстои и всичко може да е случи. Ако гледаш от бъдещето към настоящето (или от настоящето към миналото) виждаш, че възможността е била само една – тази, която е довела до бъдещето (настоящето). Но илюзията, че всичко е възможно е много приятна и ни позволява да работим и да сме щастливи.

         Бихте ли изброили няколко артисти, които следите с интерес и на които симпатизирате?

Много са, ако започна да изброявам със сигурност ще изпусна , затова ще кажа само Лидия Лънч, защото концертът й е във вторник. 

Ако трябва да изберете къде да отидете в един определен ден, и ви се предлага избор от концерт, танц, театър, опера, на какво бихте отишли?

Зависи от конкретното представление или концерт.

      Може ли да изборите 3 важни неща, сентенции, които не бихте следвали?

Три религии (които и да са) брои ли се?

     Кой е вашият следващ проект върху който работите, бихте ли споделили нещо повече за него?

Пред премиера сме на новия си спектакъл „Пиеса за нас“ – ще бъде за нас, за театъра, за живота и смъртта.

         Какви са предимствата да се работи в България?

За мен, че тук съм се родила и отраснала, че средата ми е позната и съм свързана с нея. По-конкретно, че има огромна културна традиция, която все още крета, въпреки целенасочените усилия от 89та насам да бъде унищожена заедно с инфраструктурата си, възможностите си за работа и презумпцията, че да се работи е приятно (а не средство, с което да се постигне някакъв друг вид комфорт).

 Ани Васева, снимка: личен архив

текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура"