четвъртък, 17 януари 2019 г.

Аз съм хореограф, който пише...



 photo by Ani Collier, соло Галина Борисова "Тук долу всички люляци умират"

Аз съм хореограф, който пише. Да, може да се засмеете, може да имате съмнения, но все пак писането помага. Ние не живеем в изолации. Да, може да не е лесно ако сте хореограф, и да не е лесно да пишете, но все пак не може да изолирате практиката от анализа. Какво е практика без анализ, или анализ - без практика? Може просто да се пише за опита, ако ви е трудно да пишете за това какво точно сте направили, или ще правите. Може да пишете за интересите ви, да сравнявате различни практики, да пишете за личните ви предпочитания, все неща от които може нещо да произлезе. Да намерите нещо свежо, да запазите чувството си за хумор (ако имате такова разбира се), да се запитате: Сигурен ли съм, че искам да правя това? И ако – да, тогава всичко е наред. Ще трябва да се потрудите разбира се, да станете по-рано, да обмислите какво ви интересува, с какво сте съгласни или не сте, все нещо ще се появи и вие ще започнете да практикувате писането. И защо не – докато седите и пишете да напишете и нещо интересно и откровено, което да има позиция, вдъхновено от истинските ви терзания и опит. 

  photo by Ani Collier, соло Галина Борисова "Тук долу всички люляци умират"

При всички случаи трябва да намирате радост в това, което правите. Не може да сте хореограф, ако не се забавлявате, не може да танцувате, ако не се забавлявате, не може да пишете дори-ако не се забавлявате. Без да се опитате да предоставите малко познания, някакъв респект към това което правите и което другите правят, не може да се продължи. Може да оптимизираме, да създадем процедури, които да свържат различните интереси, или да ги разграничат, или да ги провокират. Но при всички случаи трябва да се мисли. Защото може би има и непознати територии, непознати реалности, или въображаеми такива, които не можем лесно да протоколираме, да продуцираме, но опита винаги си струва. Може да ни е трудно да седнем и да чакаме нещо да ни провокира, но защо да чакаме? Ние винаги сме свързани в някакви връзки, зависимости, рикошети. И вярвайте ми –  ще успеете. Усилията винаги си струват.

 photo by Ani Collier, соло Галина Борисова "Тук долу всички люляци умират"
 

Ходенето напред-назад, нагоре-надолу струва ми се, помага! Дали ще стане по-добро, или по-лошо – зависи само от нас самите, от трансформациите които можем да предизвикаме, от деструкциите и нарушенията, които можем да оформим. Ние не можем да се оставим да бъдем затворници. Трябва да се защитаваме, даже това да ни коства усилия. Нищо не се получава лесно или придобива по дефолт.  Не трябва да се съпроизвежда - трябва да се произвежда.

 photo by Ani Collier, соло Галина Борисова "Тук долу всички люляци умират"
 

Ние всички имаме life practice. Нека да разграничим това от хоби-практиката. Нека да имаме респект към живота и работата ни. Можем ли да ги разграничим, се питам? Ако имаме конкретни локации и промени, как постъпваме? Практикуването професионално на работата ни изисква някакви умения, но най-вече изисква работа. Практикуване. Писането също е практика. Колкото повече се опитваме да обясним нещо, толкова повече репетираме то да бъде изяснено. Писането не е като спането или яденето. Правим го, защото иначе не може. Но ако решим да експериментираме и си причиним диета, тогава започваме да разсъждаваме. Дали ако се огранича от нещо, ще получа друго нещо в замяна? Нали не искаме да продуцираме масови продукции? Повече премиери - повече бизнес? Масовите продукции вярват, че достигането на някакво качество идва от практиката. Логично е да си мислим, че практиката ни прави по-перфектни. Но може би не е точно така. Не е като да организирате Impultanz festival. И не трябва да си мислите, ако искате да направите нещо, което просто да ви изясни някакви ваши интереси, е по-малко достойно от това да произвеждате, то не е по-малко достойно от това да направите голям фестивал. Вие просто искате да поставите някъде рамка, а не само да си създавате препятствия. Често казваме: Ако имах повече време, щеше да е различно, може би можеше да го направя по-добре. Но това е може би разочарованието ни. Ние всички искаме да се легитимираме. Нашите работи, без значение дали хореографираме или пишем, са продукт на това, което правим. Те може би не са това, което сме. Но колкото повече правим, толкова повече започваме да се познаваме. Все пак все някой ден трябва да започнем.

 photo by Ani Collier, соло Галина Борисова "Тук долу всички люляци умират"
 

И за да не се чувстваме аматьори или работата ни да е нещо като хоби (правим го от време на време), трябва да се положат усилия форматите ни да генерират познания, съдържание и действие. И според мен трябва винаги да се поставяме на мястото както на автора, така и на публиката. Да създадем контекст, където можем да се срещнем, да се позиционираме. И това дали работим със някого или за някого е само повод да се срещнем. Дори понякога това е начин да бъдем със самите себе си. Тази самостоятелна среща, все някой ден трябва да се случи.

 photo by Ani Collier, соло Галина Борисова "Тук долу всички люляци умират"
 

И да си призная накрая, много се забавлявах с този текст. Но все още нямам никакви претенции дали този текст продуцира стил. Знам само, че ставам все по-любопитна. Докъде ще доведе това? Интимната ми логика тук ми изневерява.  Но вярвам в силата на опита. Даже един ден и да се провалим. 

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура

                                                                                                                         

Няма коментари:

Публикуване на коментар

ПРЕДПОЧИТАНИЯ ЗА ТАНЦ блог платформа с финансовата подкрепа на Национален Фонд "Култура"

    Автор Виолета Витанова Виолета Витанова е артист на свободна практика в областта на съвременния танц и пърформанс. Завършва магистра...