Майсторството

Майсторството

Джулиън Хамилтън и Деница Дикова

фестивал "Етюди и приятели" 3то издание

Старите подходи за организирането на представления струва ми се не помагат, тъй като са натоварени с остарели символи, метафори, асоциации, натежали са от спомени. По онова време хореографите са можели да измислят и създават нови и нови движения, след като са били изправени за пръв път пред смайващи факти, неразказани истории, лични емоционалности, и ние вече не можем да ги употребяваме по същият начин, защото езикът ни ще е стар. Не също не можем и да комбинираме стари движения с нови движения, защото съчетаването им ще е абсурдно. Старото не може да съществува самостоятелно, както и новото би било нестабилно самостоятелно, понеже не стъпва на стабилен предишен опит; старото и новото не са отделни единици – те съществуват в цялостност, в последователност, в единна хореографска структура. Новите движения не могат да се подреждат и по азбучен ред за майсторство, защото не можем да кажем, че хореографията на Нижински е по-добра от хореографията на Фокин или обратното. Просто не можем да ги сравняваме. Те разчитат на различни подходи, на различна отговорност, на различен опит. И ние колкото и да се взираме, можем само да осветлим тяхното майсторство като предложим само анализ, който да ни даде няколко простички правила по хореографиране и композиция. И нищо повече. Това обаче не ни учи как да правим хореографии! Това само ни помага да вземем изпита.

И тук въпросът ми е не как да измисляме нови движения, нов език - това може би е присъщо само на призваните майстори, останалите само преподреждат, реформулират или концептуализират.  Как да използваме старите и новите движения, как да ги сприятеляваме, как да не ги тълкуваме еднозначно? За всеки истината е лична, различна, и ако уважаваме това, то ще уважим и разнообразието от възможни посоки за работа, за измисляне на хореографии, за композиране на материал, който ни е близък, интересен и полезен. И тук трябва да подчертаем, че усамотението помага. Колкото и да се ровим и изследваме миналото, толкова повече се объркваме от различните тълкувания, противоречиви исторически факти, като например дали Г-н Дягилев не е бил повече самоуверен като е променял заглавията на хореографиите на Михаил Фокин; или същият този продуцент не е притискал с предложения Вацлав Нижински, като непрекъснато го е „принуждавал“ да измисля нови балети, и то на музика, нечувана до тогава - музиката на Стравински например, която танцьорите трудно биха преброили на фрази и изтанцували. Това ние никога няма да узнаем.

Фактите никога не са еднозначни и стигаме до заключението, че колкото и за времето си хореографии като „Пролетно тайнство“ или „Следобедът на един фавън“ направени от Вацлав Нижински да са били провокиращи и абсолютно нововъвеждащи към неизследвани полета, то е погрешно днес някои от тези идеи и хореографии да ни се виждат ясни като бял ден. Но дали е така? Защото тези нови идеи са били жадни за промяна, и по същият начин и ние трябва да бъдем многостранни, да проблясваме в различни посоки. И ако днес ни е трудно да кажем за съвременниците си, че са велики – то е защото сме им отнели свободата. Защото винаги ще ги сравняваме с предците, и наследството ще тегне над нас и оковава крилата ни, ще тегне като небе, надвиснало над нас и сигнализиращо буря.

Въпреки, че всичките изброени факти не ни помагат да разберем изцяло съвременната хореография, която се основава на различни принципи от тези на предишните поколения, за да бъдем ясни и разбрани - ние трябва отново да изпитаме жажда за промяна. Както са го правили предците ни! Майсторството е умението и опитността, задълбоченото познание и съвършеното владеене на езика. Иска ми се да вярвам, че хореографският език все още има какво да ни каже. И пътят за постигането му зависи изцяло от нас. Развенчаването на културните митове за гениалност с които изобилства нашата цивилизация, са един от начините да се превърнем в майстори, които притежават умението да се концентрират към собствената си истина, докато не завладеят собственото си пространство, без да продължават да чиракуват на своите ментори. Обаче без тези, които са ни разкрили скритото познание от дългогодишен опит - ние не можем. Може би този опит ни депресира и ни кара да се лутаме като мухи без глави, спомага за съмнения ни относно възможността  да придобием силата на майсторството. Стига да не проявяваме самодоволство, можем да разширяваме познанията си в сходни области, като придобиваме нови връзки между отделните идеи. Старият и новият език (в случая хореографията) биха могли да сключат договор, стига да освободят заложената в душата ни страст и я превърнат в майсторство.  

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура"