„Против течението“
Откъси от спомените на балетмайстора Михаил Фокин
Изд. Ленинград „ Изкуство“ 1981г.
Вацлав Нижински
Дилетантизмът в изкуството
IVчаст
Съвсем наскоро при мен дойде един млад човек, за
да „поговорим“ за танца. Той никъде не беше учил това изкуство, но…вече беше
създал своя „теория“ за танца и беше открил школа. Говорейки с пълно уважение
за моето изкуство и за моите балети (за които като че ли нищо не знаеше, а
само беше чел за тях в книги), ме попита как съм създавал своите произведения?
Постарах се да му разкажа, че пристъпвайки към балетите, си поставях за задача
правилата: да бъда свободен в своето творчество, да бъда верен на себе си, на
своята артистична съвест, да не съм роб на публиката, нито на критиката, нито
на дирекциите, да не се придържам към традициите, както и да не следвам модите,
а да предавам искрено това, което е изготвено от въображението. Представяйки си
моите бъдещи балети, съвършено забравях балетите, моите видения.
Преди мен съм уверен, че балетмайсторите, мислейки
за своите бъдещи балети, са си представяли театъра, кулисите, появяването на
балерините…Така и тези балети са се описвали: “от дясната страна на кулисите се
появява този или онзи…“
Аз лично започвах от различна гледна точна, верен на
въображението. Забравях театъра, кулисите, зрителната зала, и главно – образът
на публиката. Пренасях се в свят, в какъвто е увлечен поетът чрез своето въображение,
народните приказки, произведенията на композитора, или моята собствена
фантазия. От театъра също намирах източник на моето вдъхновение и доста
неочаквано, новото се установяваше, реализирайки моите мечти на сцената.
Тази моя реч видимо се хареса на младия човек.
Призив към свободно, независимо творчество, към искреност… - всичкото това
изведнъж просто му допадна. Но когато казах, че всяко творчество се предшества
от подготвителна работа, училище, изучаване на всичко създадено преди нас,
овладяване на техниката в танца и композицията, че трябва да се проникне в танца чрез
нашето тяло, без което не можем напълно да разберем и оценим… - всичкото това
промени неговото лице. Вместо: „отлично се разбираме един друг“, прочетох в
лицето му недоумение…: "как така?“
„Вие никога не сте изучавали танц, - му казах. –
Учейки другите, вие поемате голяма нравствена отговорност върху себе си. За
себе си човек може да прави каквито и да е опити, угодни му, но можем ли да ги
прилагаме на другите? Аз съм враг на дилетантството и игнорирането на всичкото
създадено преди нас. Човек не може да започне историята на изкуството от
собствената си персона, така сами поставяме пръчки в колелото. Защо да потропваме на
отворена врата? Защо да откриваме, това което е открито? Защо да се започва,
като може да се продължи?“
Тамара Карсавина
Моят събеседник започна да ме уверява, че много работи. Занимавал се с философия, психология, изучавал живопис и музика. А с танц се занимавал, но „самостоятелно“. Бил гледал много танцови продукции на сцена. В неговият град (забравих му името) идвали много гостуващи танцьори. „Но аз мога да се науча като гледам морските вълни, как пълзи змията, как тича кучето, казано – аз самият съм самата природа.“ – сподели момчето. Аз му отговорих, че е по-добре да не се учи от змиите и кучетата, нито от вълните и звездите, а от хората. Това също е природа, и то каква природа! Но мисля, че той няма да последва съвета ми. Да гледаме всеки ден вълните или „ движението на небесните звезди“ е по-приятно и лесно, отколкото да се изучава, да се разработва всеки отделен мускул, да се разберат ритмите, да се придобие равновесие, да се изучават сложни комбинации от движения.
Откъде произлиза дилетантството в танцовото изкуството,
което не виждаме в нито едно друго? Кой е отговорен за това? В книга
на великият руски режисьор К. Станиславски прочетох за Дънкан: „Когато я питат
от кого учи танц, тя отговорила: „ От Терпсихора“. Колко красив отговор. Но и каква е съблазънта за всеки, който иска
без да учи нищо, да танцува „полагайки душата си на Бог“, и да представя танци
или пък да открива училища!
Малко в тези „новатори“ намираме здрав смисъл, за
да разберем, че не на всеки е дадено правото да се обяви за ученик на богинята
Терпсихора: че от устата на гениалната Айседора това може да звучи красиво, но
може да се окаже само едно амбициозно и смешно становище, произнесено от
нейните привърженици. Много високо ценя Айседора Дънкан. Но красивата проповед
за свобода, често допринася не само блага, но и злини.
Свобода от какво? Свобода от установените
традиции, свобода от предразсъдъци, свобода от угаждането вкуса на тъпата… аз
приветствам такава свобода. Но свобода от подготвителната работа, от
дисциплината, от изучаването, от знанията…цялото това зло е съблазнително, и
следователно чисто? Защо да учим, когато може не учейки, да се
изразява всичко в движение? И при това се забравя, че в изкуството главното не
е как, а как се изразяваме!
Поддръжниците на „свободния“ танц поемат предаването
на универсалния ритъм, космическия ритъм... Вместо както следва да
вземат да проверят самия прост човешки ритъм, но това не им е по силите. Нееднократно съм
слушал високо философски разсъждения за ритмичното движение на небесните
звезди, за бързото движение на електроните. Но не вярвам в това, че за познанието в танца
е необходимо да се въоръжим с телескопи или микроскопи. Танцът ни е близък, той
е в нашите тела. Затова и със моят събеседник „интелектуален танцьор“ не ще се
озовем в обсерваторията на астронома, нито и в лабораторията на химика, а в
залата за танци. Вместо космически ритми, да пробваме простите човешки ритми;
марш, валс, галоп, мазурка. Владеенето на тези прости ритми и променянето им в
комбинации се оказва непосилна задача за интелектуалните представители на този
‚свободен“ танц. С това се изяснява простата
грешка: да търсим танц в звездните безкрайности, световните проблеми, космическите
мащаби, абстракциите…това е прикритие, зад което дилетантите крият своето невежество.
Анна Павлова и Михаил Мордкин
Това движение в направлението на „свободния“ танц може би отчасти оправдава безвкусието и безсмислието, понеже в болшинството страни се появява старият класически балет. И всъщност, доверието в това изкуство е подкопано. Малко знаят, че в класическият балет за стотици години се е натрупала неговата еволюция. Но анахронизма, неизразителността, глупавата гимнастика в лошия балет е нагледна във всякакъв вид. Отвръщайки се от балета, поддръжниците на новия танц се опитват да ограничат свободата или да създадат своя, нова дисциплина.
Но изкуството не може да се построи само на
свободата, трябва да се създаде нова граматика на движението, за да замени
граматиката на балета, за да е действителна, и да не се окаже само система,
изчерпвайки всички възможности на здравото тяло, - това не е толкова лесно. Къде
е изходът? Да следваме ли бездушния балет? Или да творим одухотворен танц,
пренебрегвайки законите на движението, и да пренебрегваме разработената науката за танца, създадена
от векове?
И изходът отдавна е намерен. Не трябва да се
отхвърля балета, а да се направи неговата реформа, за което е време. Да се създаде осмислен танц, изразителен,
психологическа истина, без да се лишава от техниката и майсторството.
Необходимо е виртуозните движения в танца да не изкривяват природата, а да я
усъвършенстват. Трябва да се обедини
естествеността с майсторството, одухотвореното с виртуозното. Преди 25 години,
при създаването на новия балет в Русия, в Петербург с артистите от
императорските театри, и след това в Париж и други градове на Европа, с
обединяването на петербургски, московски, варшавски трупи, беше произведен
такъв опит за обединение на всичката богата техника на стария балет със
свободата и изразителността на движението.
Павлова и Нижински
Успешен ли беше този опит? Да, успешен.
Няма такава форма в танца, няма такива достижения
в новия танц, които да са били чужди или недостъпни за новия балет. Владеенето
на техниката не пречи на танцьора да се изразява като преминава от един стил в
друг. Обратно, това му помага. Говори се, че за създаването на новия танц,
танцьорите предшественици на школата на класическия балет са негодни, не съответстват на качествата и трябва всичко
да се забрави, да се започне от начало. Това е неправилно. На мен ми се случи
да направя балети, които нямаха нищо общо с класическите балети, нито едно
движение не беше същото. И за това имах на разположение артистите на
императорския балет. Те ме следваха с лекота и преминаваха от един към друг
стил, от една техника в друга. И това беше защото телата им бяха тренирани,
подготвени за такова разнообразие и противоположни композиции. Както готовият
музикант е готов да изпълни концерт на Бах, Стравински, или Моцарт и Дебюси,
така и образованият танцьор с тренираното си тяло свободно може да преминава от един пластичен
стил в друг. Какво би станало, ако трябваше да направя тези свои балети с
дилетанти? Бих ограничил композицията с
леки примитивни движения.
И така, съпоставяйки техническото разнообразие - неизразителният танц на стария балет с балета и в повечето случаи уродливия по
форма „свободен„ танц, ще кажа, че и двете от моята гледна точка, не се явяват
настоящо изкуство. За да не си помислят читателите, че за мен няма друг път
освен този, по който съм направил своите нови руски балети, и че не признавам
никакъв друг танц освен това изкуство. Не, уверявам ви виждал съм много различни и прекрасни танци из различни места по света, изпитах безкрайна радост от много народи, националности и театрални танци, но проявлението на дилетантство - винаги ме е огорчавало.
И колко повече таланти са надарени от човешката природа, толкова по-трудна е гледката, как поради фалшива гордост той сам закопава
таланта си в земята. Не наричам дилетант този, който не е завършил специално
училище или няма диплома, а този, който се учи само от себе си или от морските
вълни. Мога ли да назова дилетант циганката, която танцува пред мен в
околностите на Гренада? Никога! Тя познава танцът на предците си. Тя е и
майстор в своето изкуство. Ако животът, който ни заобикаля и неговата волна
природа ни вълнуват, то ние ще излеем душата си чрез движенията на своето тяло,
подчинени на мъдър, прекрасен танцов закон. Вярвам във вътрешната истина на
всички народи. Това е земен сок, който дава живот на прекрасно цвете – изкуството.
И обратно, чувствам лъжовност в тези танци, които
се мислят за "нови", наскоро създадената теория, която се ражда в пълните
библиотеки, на бюрото, в наведената глава на човека над книгите. Това е отрова
на теоретика, убивайки естественото развитие на изкуството.
Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура"
Няма коментари:
Публикуване на коментар