Вярно с оригинала

 

„Вярно с оригинала“ - авторско соло на Галина Борисова

спектакълът е осъществен с финансовата подкрепа на Министерство на културата

и в партньорство с фондация Етюд

Премиери: 7,8 декември 2021/ 28, 29 януари 2022

галерия Етюд

Пет важни въпроса на Галина Борисова към Галина Борисова

 

                                             фотограф: Виолета Апостолова/Лети

 

Кога се роди идеята?

Защо се захванахте с „Вярно с оригинала“?

С какви средства осъществихте идеята?

Какви разкрития ви донесе тя?

Какво от тук нататък?

 

Идеята да се захвана с темата „Вярно с оригинала“ започна на шега. Провокирана от усещането, че все повече трябва да доказваме себе си, да се представяме, да жънем харесвания в социалните мрежи, да се самопродуцираме и саморекламираме. За един артист и човек отдаден на изкуство, всичките тези усилия по-скоро са неприятно задължение, досадно действие, отколкото нещо, носещо удовлетворение. Напоследък обаче все повече сме заложници на себе си, доказвайки същността си, заверявайки с подпис и печат постоянното „производство“, като само при някои късметлии това „производство“ е  действителен творчески процес/продукт, който незнайно как може да отиде в графа – шедьовър (ако въобще това е успокояващо за автора), тъй като е малко вероятно точно такъв автор да претупа нещата с които се е заел, за които е отделил време, за да се съотнесе подобаващо по дадена тема, която изследва и се е понатрупала през годините опит. Но това уви! не е достатъчно! Трябва също така размах, талант, устояване и отдаденост. Но ако се съмняваме в смислеността да се създава -  „ако нямате шедьовър, заемете се с нещо друго“, то ние автоматично отпадаме от постоянното „състезание“ живот. Затова по-сериозно погледнато „Вярно с оригинала“ поставя и други теми под лупа, като оставим чисто прагматичните настрана, че трябва да се заверим с подпис и печат и да се отчетем навреме. „Вярно с оригинала“ поставя въпроси свързани с продуктивността, с необходимостта да се работи и създава, необходимостта да се съревноваваме със себе си и с другите, необходимостта да опитваме, да сме живителни.

И тук стигаме до третия въпрос с какви средства осъществих идеята. Размишлявайки за всичките тези ужким познати неща, които няма какво толкова да се реформулират (термин който много ме забавлява) или дискутират отново и отново, задавайки си същите въпроси откакто свят светува, човек стига до прости истини, които уж знае, но винаги трябва да си ги напомня. А и защо пък да не представи своята гледна точка и повтори опитите, направени преди нас. Чудейки и маейки се как да представя всичките тези въпроси и теми, реших първо да скрия себе си, докато другите говорят за мен и мои произведения (началото на спектакъла започва с видео, което се прожектира на тавана на пространството), за да видим как и какво си спомняме, как го описваме, как го тълкуваме. И докато достатъчно дълго слушаме впечатленията на другите, говорещи за нас, става все по-трудно самите ние да се появим и направим нещо пред полегналата публика, която е на опасно (?) разстояние от представящата „оригинала“, която убедително (поне за себе си) раздава себе си, съсредоточена да не стъпче нито една ръка или крак на полегналата публика. В третата част решението, което най-много ме забавлява, е че публиката най-накрая трябва да изслуша и моите разсъждения за живота, който все по-трудно понасяме с времето, за изкуството, което вече не ни носи удовлетворение, или за излишната производителност, преходността на спомените и разколебаните убеждения. И докато влачейки се по пода с две коледни осветителни тела (малки въртящи се цветни лампи) като за последно удостоверявайки себе си, с подпис и печат, оставям публиката да изслуша последните думи: „Хубаво все пак е да описваме нещата, да можем да се оправдаем, но ми омръзна от статистики, преподреждане, измисляне, ЕГН-та, статистики, числа, кодове… Надявам се, че не ви попречих с цялата си откровеност. Вие размишлявате ли върху въздействието на обектите, животът става все по-сложен и наситен, и не може да се продължава така, както допреди малко. Ние имаме разстроени сетива. С времето ставаме все по-невротични. Някога като малка бях много щастлива, тогава не знаех, че всичко е въпрос на подпис и печат, копие заверено с оригинала, както и не знаех, че трябва да имаме някаква последователност и да сме производителни, да се насочваме устремено към целта. Съществуваме чрез биографиите нали? Може да се приберете у дома спокойно и да попрочетете нещо за номинализма от Г-н Хобс!“

 

 

Какви разкрития ми донесе този проект? Нищо особено, но ми припомни отново как деликатно трябва да се артикулират всичките тези теми, и колко е трудно да създадем  оригинал, или поне копие, заверено с оригинала. Публиката няма нужда да получава  илюстративни решения, тя по-скоро трябва да бъде оставена сама на себе си, за да си отговори на тези въпроси, а по-късно, когато се прибере у дома, да има за какво да разговаря по време на вечеря.

 

 

Какво от тук нататък? От последните две години не мисля, че можем да имаме много планове, затова се оставям по течението. Все още има какво да се направи, трябват действия разбира се, но и не обезателно и на всяка цена. Активистите винаги правят грешки. Но трябва да сме готови да можем да живеем и дори когато инструментите ни са счупени, електричеството е спряло и дъждът вали!“

Галина Борисова

 

Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура"