Текстът е част от книгата "Танцови представи и артистични предпочитания", издателство Нов Български университет 2011г.
Изкуството да си гол[1]
Ивон Хард
В танца голите тела се появяват на сцената, притискат се зад стъкла, търкалят се в надуваеми басейни, развяват гениталиите си под носа ни, разтягат се голи пред нас и искат от нас да ги гледаме. Да бъдеш гол на сцената, да танцуваш гол отдавна вече не представлява публична провокация, не е нищо друго освен «натурално». Голотата е «костюм», който е силно натоварен със значения, а на сцената тя е вплетена в мрежа от смисли. Голите тела отдавна не са нещо ново, голотата присъства на сцената от 70-те, дори още по–рано - от 20-те години.
Характерно за танца на голи тела е, че по правило той не се ангажира с каквито и да е митични преображения, като в жива картина, вместо това представя тялото като чисто функционален инструмент. Танцъорите прекъсват нормативната връзка между голотата и сексуалността, като работят най-вече за анулирането на определени, най-вече сексуални очаквания. Като Ивон Рейнър. Когато се появява на сцената, «сексуалната революция» точно е започнала и тя представя голотата всъщност като асексуалността на тялото. И сега, под асексуалния знак на генните манипулации и киборг технологията, танцът подновява договора си с голотата при противоположни условия: след безсърдечното декодиране на генома, танцът празнува новата чувствителност и еротичност на тялото.
На 29 януари 1963 г. в Джъдсън Чърч (Judson Church), тогава меката на танцовия авангард, Ивон Рeйнър и Стив Пакстън представят хореографията си «Дума думи» (Word Words). Това е може би първата пост-военна хореография, в която танцуват голи тела. Рейнър и Пакстън не се занимават с изследване на тялото, нито пък се вълнуват от идеята за провокация; по скоро става дума за функционализирането на тялото и неговата де-сексуализация. Първите 10 минути всеки от танцьорите прави серия от движения, които впоследствие се изпълняват на сцената от двамата заедно. Критикът Жил Джонстън (Jill Johnston) много добре формулира това, което Рeйнър цели; провокацията изчезва, смисълът на голотата се променя: «Ако шокът първоначално отвлича вниманието от танца, новостта бързо се износва, оставяйки след себе си просто две тела в чист класически танц, което не е никак интересено». И така голото тяло е откъснато от връзката му с еротизма и сексуалността. Рeйнър критикува очевидните сексуални и емоционални компоненти на модерния танц и говори за това, че иска да пренасочи вниманието на публиката. Публиката не трябва да се интересува от тялото, по-скоро да бъде отворена към ситуацията и към самите събития. В процеса тялото е редуцирано до незначителен инструмент, който вече не представлява централен фокус на танца и следователно вече не носи отговорността за смислите и спецификите. Обръща се внимание на танца като такъв, а не на танцуващото тяло. Преди всичко половите различия вече не се взимат под внимание, тялото трябва да създава «неутрално» впечатление.
Голотата на танцъора съзнателно подема това, което танцът винаги е носел - със стегнатите трика и стигмата на «непочтено» изкуство. И така Жил Джонстън интерпретира голотата на Пакстън и Рейнър като «естествено продължение на разкриващите трика, които танцъорите често носят». Въпреки че се занимава с де-сексуализацията на тялото, танцът на Рейнър в еднаква степен отразява воайорския поглед на публиката и разкрива неговите двойни морални стандарти. Грижата на авангардния танц е да изгради танца като самостоятелна художествена форма, без следа от плътски забавления и без ясни семантични послания. Рeйнър отиграва тези негативни значения на еротичното тяло, чрез «неутрализирането» му, елиминирайки еротичния му потенциал.
Но така или иначе истинската чувствителност и телесните преживявания не могат да се потискат дълго. В днешния свят се връща копнежът към тялото – копнеж, който не отчита стандартите за морал или желание. В своята хореография ”Confort et Complaisance” Беноа Лашамбр (Benoit Lachambre) изгражда сложна структура през голотата и събужда еротизъм, в който се смесват чувствителност и комизъм. Седем танцъори, силни голи тела, показват себе си чрез меки плавни движения. Голите тела не се срамуват, начинът, по който се движат не се различава от този, ако бяха облечени; те не са нито по-нежни, нито по-деликатни, или по-жестоки, отколкото ако бяха облечени. Тъй като движенията не носят конкретни послания, съществуват обекти като козина, надуваеми басейни, помпи, които директно отправят към сексуалността, фетишите и човешките екскременти. Танцъор се притиска към един прозрачен надуваем диван. Това предизвиква телесни усещания на неудобство, пот, триене, проникване. Иззад гърба на танцьора е изтеглена една дълга нишка, която предизвиква едновременно настръхване, отвращение и смях – тъй като нишката в някои части е кафява, а в други не, това дава свобода на асоциациите.
Целта на Лашамбр е да работи с «потиснатия» излишък от сетивни стимули. Той разбира че голите тела не може да не са натоварени със значение и играе с този факт. Не се демонстрират очевидни намерения или смисли. Подобно Райнър той тръгва от наследството на съвременния контекст. Но за Лашамбр отправната точка определено е различна. Голото тяло има вездесъщо присъствие в медиите. В общество на все по-виртуална комуникация голото тяло претърпява положителна преоценка. Тялото отново е убежище на сетивните преживявания, които вече не могат да бъдат изчерпани в дискурса на психоанализата и психотерапията, както това е било по времето на Райнър. За Лашамбр използването на голотата не е просто отпратка към видимото свръхпредлагане на голотата в медиите. Използването на голотата позволява игра с воайорския поглед. Според Лашамбр той е ироничен, защото подобен поглед е отправен и към зрителите, сякаш, за да се загатне, че не само погледът, насочен към голотата, но и този, хвърлен към зрителната зала, е воайорски. Но вместо този поглед да се изобличава – и това е новото - Лашамбр превръща воайорството в главно действащо лице в хореографията си. Воайорството е основен съставен елемент, както на акта на гледането, така и на действието на сцената. Той завършва спектакъла си, като оставя публиката да се разходи сред голите «протагонисти» и я принуждава в слушалките да оформи тесен кръг около цигуларя. По-късно публиката сяда от двете страни на сцената. Така зрителите никога не гледат само към голия танцъор, но и към останалата част от публиката, които също гледат голите танцъори; така личната голота като част от интимната сфера вече не съществува.
След опитите на Ивон Рейнер за де-сексуализация на тялото, голотата все повече се превръща в симоним на самото тяло. Това, което Лашамбр и другите, сред които са Жером Бел, Ксавие Лъо Роа или Саша Валц, по настоящем правят на сцената е свободна игра с потенциала на тялото, изследвано от всеки възможен аспект, подлагано на всевъзможни интерпретации. Лашамбр иска да извлече максимума от това разколебано състояние на смущение на зрителя пред голите тела, това дразнение на погледа, тъй като голото тяло е едновременно красиво и отблъскващо, привлекателно и тревожещо, чувствено и брутално: свободно поле за семиотична игра, в което тялото само по себе си и чистата репрезентация могат да се сблъскват по нови и нови начини.
[1] Текстът е публикуван в Ballet Tanz Aktuell, issue 1/2001
Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура"
Няма коментари:
Публикуване на коментар