Стриптиз[1]
История на еротичните разкрития
Михаела Шлагенверт[2]
Текстът е част от книгата "Танцови представи и артистични предпочитания", издателство Нов Български университет 2011г.
Египтянката Фифи Абду[3] днес е богата жена. На десет години тя напуска дома си. На 14 изнася първото си представление като belly dancer. Тя имала големи финансови инвестиции в чужди банки и по това време изглежда била най-добре платената танцъорка в страната. Докато на нейните по-малко известни колежки често се гледало като на проститутки, Абду играла в скъпи хотели, имала участия на сватби на най-богатата класа, забавлявайки се с репутацията си на танцъор, въпреки че по вулгарност танцът й не отстъпвал от тези на танцъорите от по-малките клубове. По eгипетска рецепта решаващата разлика между изкуство и не-изкуство не е въпрос на еротична изтънченост, а по-скоро на технически умения, присъствие и експресия.
В западната култура, където еротизмът се приема като форма на изкуство единствено като акт на сюблимиране, такова поведение е немислимо, твърди британската авторка Лусинда Джарет[4]. В книгата си за историята на еротичното разсъбличане[5] Джарет описва произхода на стриптиза като резултат на непрекъснато усилие, упражнявано по равно от държавната цензура, медиите, движението за правата на жените - да се раздели артистичния от еротичния танц и да се запрати еротичния изцяло в полето на порнографията.
В индийската, aрабската и aфриканската култури еротичният танц е централен елемент в религиозните практики. В древен Египет belly dance се играе в храмовете, както и Хинду танца на змията. Когато в началото на 20 век различни изпълнители и танцъори се обръщат към ориенталските танци, в зората на общия интерес към екзотизма[6], това е бил съвсем съзнателен избор. Например Мод Алан[7], която предшества неповторимата «Саломания» в Западна Европа и Америка. Премиерата й през 1906 г. «Видение за Саломе» я представя като посланник на новото духовно еротично изкуство на танца. Но сериозните оперни и театрални сцени остават недостъпни за професионален концерт пианист. В средите на танцовото образование дълго време се дискутира дали жените, които дължат успеха си на еротичното сценично излагане на тела си също могат да правят значимо изкуство. В неописуемата автобиография «Живот за танц» на Рудолф фон Лабан, където Лабан разказва истории за «мъртъвци» и «миризма на гнилоч» на «жените с лоша слава» в кабарета на големите градове, може да се види степента, до която движение като немския експресионистичен танц се бори да запази тялото свободно от всякакви сексуални намеци. Дори Айседора Дънкан, колкото и да е склонна да признава за разпуснатия си любовен живот, винаги е настоявала за чистота на изкуството си.
Обръщането към танцовия модернизъм основно се случва във вариететните театри, където танцъорите, които играят прелъстително на завоалиране и разбулване на тялото, свеждат представленията си до нещо между акробатични номера и животински актове. Този факт става ясен на изложбата «Вариететните танцъори около 1900 г. От опиянението на сетивата до танцовия модернизъм», организирана от Бригида Охайм (Brygida Ochaim) и Клаудия Балк (Claudia Balk) през 1998-1999, показана в Мюнхен, Берлин и Лайпциг. Изложбата показва Луи Фулър[8] и нейните колеги с вдигнати поли и голи рамене, понякога и по-разсъблечени, лицата им в абсурдна гримаса на фалшива наивност позиращи, за да доставят удоволствие на джентълмените. «С изключение на пола им, който ги предлага на мъжете като обекти, те са се превърнали в субекти», пише Симон дьо Бувоар в книгата си «Вторият пол», отнасяща се до това пробуждане на жените. Чрез порнографията мъжът контролира и управлява загубата на контрола върху жената, пише литературната изследователка Барбара Вайнкен в книгата си „Голата истина: за порнографията и ролята на обсценното днес»[9]. Поддържането на контрола се осъществява чрез средствата на воaйoрството - като обикновен зрител потребителят на порнографията може хладнокръвно да управлява страстта си чрез най-дистанцирания и рационален от сетивните органи – окото. Това, което се потиска при този вид наблюдение, е фактът, че при порнографската репрезентация, както и при стриптиза, моделът или изпълнителят е точно толкова суверен обект, когато представя себе си на сцената, колкото и обект на желание.
Танцът има важна роля в този процес. Той е последната и най-ефективна форма на прикритие, маска от жестове, с които разголващия се танцъор може да се прикрие, както Роланд Барт толкова красиво го описва. Танцът придава на стриптизьора леденото безразличие на професионалиста, който арогантно се оттегля в сигурността на своята техника и така си гарантира недосегаемост, докато аматьорът, който не танцува, поема риска на истинското излагане.
Днес сексът на сцената е нещо обичайно; всичко от стриптиз до загатнат или реален полов акт е възможно, всъщност всичко вече е правено в един или друг момент. Дали става въпрос за изкуство или порнография се определя в по-малка степен от качеството на представлението, отколкото от съответната контекстуална рамка. Порнографията е продукт за консумация, който щампова характеристиката на стока върху изпълнителите, чиито представления се консумират от клиенти, които си плащат. В театъра зрителите също плащат, но в този случай не само актьорите са рефлексивни към своите действия, подобна рефлексивност се изисква и от публиката. Този контракт до известна степен отменя воайорството и създава поле за взаимодействие между сцената и публиката. Това прави възможно изследването на гениталиите на Ани Спринкл[10] в пълно съзнание или съвсем сериозно да се изправим пред сексуалното удоволствие чрез «Hautnah» на Феликс Рукерт[11] или в последната му работа «Deluxe Joy Pilot», да се наслаждаваме на еротичен и много здравословен масаж, всичко това докато продължаваме да гледаме на всеки стриптиз танцъор като на политически некоректен феномен.
Натъкнахме се на проблеми, с каквито се среща и екзотизмът, който представлява основата и първото дерайлиране на еротичния танц. В екзотично трансформираното неразбиране на действителните условия за живот, ориенталските танцъори от края на миналия век са превърнати - на световното изложение в Париж и Чикаго - в символи на освободената женска сексуалност. Едновременно с това те са унизително възприемани като «примитивни». Днес belly dance е на мода и в Европа и в Америка, и въпреки че професионалните танцъори на Запад ценят неговата чувствителност, те гледат снизходително на този танц, практикуван в Египет, възприемат го като прекалено вулгарен и поради тази причина не го смятат за изкуство. В същото време, заради стриктния код в обличането на местните жени, изпълнителките на belly dance в нощните клубове на Кайро са предимно европейките, много от които са доста слаби танцъори, самоуки в техниките на belly dance. Според обичая, нищо друго освен коленете и пъпа на танцъора не може да се вижда и танците са съобразени с това правило, така че, според Джарет от западна гледна точка тези танци са безобидни и всичко друго, но не и еротични.
Арабската публика не е свикнала с оскъдните костюми на танцъорите и третира тези представления като порнография.
[1] Публикувано в Ballet Tanz Actuel, issue 1/2001
[2] Michaela Schlagenwerth, танцов критик на Berliner Zeitung
[3] Fifi Abdou e прочута египетска belly-dancer и актриса, синоним на изкуството на belly dancing
[4] Lucinda Jarrett е писател, продуцент, артистичен директор на Rosetta Life, Лондон, благотворителна организация, която се занимава с организирането на артистични резиденции в болнична среда за подпомагане на нелечимо болните и техните семейства
[5] Stripping in Time: A History of Erotic Dancing, Rivers Oram Press, 1997
[6] Екзотизъм от “exotic” е движение в изкуството и литературата от кр. на 19 век на ползване и репрезентиране на далечни и чужди култури
[7] Maud Allan, (1873 - 1956) канадка, учила пиано в Берлин, впоследствие става актриса, танцьорка и хореограф
[8] Loie Fuller (1862 - 1928) една от родоначалничките на модерния танц в Америка и изкуството на театралното осветление. Фулър, Айседора Дънкан и Рут Сайнт Денис развиват свой собствен стил на танцуване, известен като free dance, който полага основите на модерния танц
[9] Barbara Vinken, The Naked Truth: On Pornography and the Role of the Obscene in the Present
[10] Annie Sprinkle порно звезда, превърнала се в секс гуру и performing artist
[11] Felix Ruckert, performing artist, който заема, трансформира и пренася кодовете на добре познати човешки и социални дейности в пространството на пърфоманса
Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура"
Няма коментари:
Публикуване на коментар