Някой трябва да им даде ризи и панталони[1]
За «S» на Саша Валц[2] и за целомъдрието на ретро-нагласите
Ева Елизабет Фишер[3]
Текстът е част от книгата "Танцови представи и артистични предпочитания", издателство Нов Български университет 2011г.
«Когато видя разпятие, аз се разпвам. Когато видя слива, се превръщам в слива». Това са думи на австрийския поет Ернст Яндл (Ernst Jandl). Когато артистът види нещо, направено от някой друг, го имитира. Това понякога може да се случи несъзнателно. Не бихме искали да уличаваме някого в лоши намерения. Но със сигурност бие на очи, когато хореограф нарече парчето си «Тела» (“Körper”), след като темата е била третирана много пъти - ако не е и дори изчерпана вече – от най-различни хореографи, като по този начин смело нарича предмета на изследване на предходните години още веднъж по име. От друга страна не можем да укорим хореограф, който иска в даден момент да се конфронтира по-дълбоко с материала, с който той ежедневно борави. Но Саша Валц и «Тела»? Преди повече от година, преди спектакълът да стане хит, премиерата изглеждаше като неефективен, бил той и прекрасно визуализиран, удар. А сега и това: послеписът на послеписа, наречен «S».
На празната сцена в Schaubühne на Lehniner Platz в Берлин на фона на менящ се декор се появяват четири жени и четирима мъже. На сцената се получава нещо като ров - капан, който изглежда впечатляващо, когато танцъорите полу-изчезват вътре и само отделни части от тялото се показват навън подобно графични елементи. Но това се случва някъде почти към края на 90 минутното представление и двете затъмнения, които разделят «S» на три части. В началото изпълнителите се разгравят и като че изпробват пространството. Някой лежи гол на пода, друг го удря с с обръчите на полата си. После друга двойка мъж и жена правят същото. Колко нежно. Те нито пазаруват, нито се чукат[4], както е модерно напоследък в Schaubühne или изобщо по света, осъзнал отдавнашната загуба на Рая. Но моля ви, без тежко порно. Тука всичко е естествено - танцъорите се галят и лазят като мекотели голи на пода. На видео екран се появяват и животни, носорози в Саваната. И като че ли се известява нова ера с огромната прожекция на светеща самолетна писта със сигнализиращи лампи. Двойките продължават да лежат заедно - един до друг или един върху друг. Те се разсъбличат и разливат мляко, млякото на набожните мисли, без съмнение. Те си издуват коремите, както правят децата, нещо, което танцъорите не би трябвало да правят, защото не изглежда красиво.
Но това, както и всичко останало в този спектакъл, вече е правено и преди по–осмислено, по–умно и по-добре. С Жером Бел (Jerome Bel), Борис Шарматц (Boris Charmatz) и Ксавие Лъо Роа (Xavier Le Roy). Защо трябва да гледаме всичко това отново, направено толкова лошо? Защото «S» звучи като Саша или като Schaubühne? Или като грях (sin) или като срам, както един високо ценен мой колега писа, въпреки че всички морални категории са абсолютно не на мястото си тук. Тъй като всичко е толкова супер- целомъдрено. Всеки учител от Католическо училище с облекчение би се превърнал в слива пред лицето на «S», имайки предвид колко весело и прилично играят заедно момчетата и момичетата. Има нещо инфантилно и райско в безграничната свобода без никакво изящество. Вече не съществуват прегради. Раят на Саша Валц е много романтичен, много експресионистичен и - с патоса «хвани ме, аз съм пролетта» и подобнии щуротии - доста немско. Това неопределено нещо между пасторалната идилия и поведение на футболист пред изпълнителя на наказателния удар, само привидно освободено, с ръце, поставени пред слабините, така че никой да не може да види нещо или да го удари, подобно поведение натрапва и много други образи. Да си гол на брега или на тучни зелени ливади, нудизма на Monte Verita[5] или някъде другаде, по-късно движението KdF („Сила чрез радост»[6]). Така е, навсякъде където наоколо скачат голи хора - без значение дали са или не са идеологически необременени - и винаги естествено напълно освободени от каквито и да е сексуални конотации. И горчивата резолюция: подобно излагане на фалшива свобода не изразява абсолютно нищо. И все пак човек се чуди защо Джон Джасперс[7] си дърпа пишката на обществено място и защо всички от споменатите до тук изследват другите и разглеждат техните телесни гънки и стойки на глава. От една страна, за да се уверяват в собственото си съществуване, а от друга, за да поставят под въпрос образа на танцъора и заедно с това и цялата естетика. И какво, ако вземем некомфортното или смущаващото и от него извадим само хубавото и приятното. Тогава получаваме «Тела» и «S», само отговори, без въпроси. И това е доста арогантно. Някой трябва да им даде ризи и панталони, доза съмнение и малко собствени мисли.
Текстът в този блог е изготвен с финансовата подкрепа на Национален фонд "Култура"
[1] Текстът е публикуван в Ballet Tanz Aktuell, issue 1/ 2001
[2] Представление на Sasha Waltz от 2000 г
[3] на , кореспондент на списанието за танц Ballett/Tanz
[4] Препратка към нашумялата по това време пиеса на Марк Рейвънхил „Пазаруване и секс”, реж. Томас Остермайер, продукция на Baracke, Deutsches Theater Berlin, играна в Schaubühne
[5] Monte Verita (буквално означава Хъл на истината) е хълм в Аскона, Швейцария. От началото на XX век място на много утопични движения, културни събития и общности
[6] Нацистка политика за предлагане на изгодни условия на работниците за ваканции, посешения на театри и концерти
[7] е американски танцьор и хореограф, артистичен директор и хореограф на John Jasperse Company
Няма коментари:
Публикуване на коментар